Тя обви врата му с ръце и отпусна глава на гърдите му.
— Вчера, когато ме хвана толкова нежно, разбрах, че това е още един знак, който ми дава Създателят, че те е изпратил за мен. В този миг разбрах, че никога няма да пожелая друг. След като ще бъда твоя завинаги, мога да почакам. Не разполагаме почти с нищо друго освен с време. Цялото време, което би могъл да поискаш. Ще видиш, че аз съм онази, която винаги си търсил. Когато си готов, просто ми кажи и аз ще бъда твоя!
Ричард въздъхна и затвори вратата зад нея. Опря гръб в стената и се замисли. Не искаше да я лъже, като й дава надежда, че за в бъдеще нещата ще се променят. Но нали трябваше да направи нещо. Нима разбиранията й за хората бяха толкова повърхностни, че да си мисли, че човек може да спечели нечия любов, като предизвиква у него страст?!
Извади кичура на Калан и го задържа между пръстите си. Думите на Паша, че Калан не се е борила за него, го разгневиха. Паша никога нямаше да узнае за всички битки, през които той и Калан бяха преминали, трудностите, които трябваше да преодоляват, болката, която бяха преживели заедно. Паша вероятно не би могла и да си представи жена с интелигентността на Калан, с нейната сила и смелост.
Калан наистина се бе борила за него. Беше рискувала живота. Какво знаеше Паша за всички мъки, които понесе Калан заради него. Паша не беше достойна дори да й поднесе чая.
Прибра къдрицата в джоба си. Опита се да пропъди Калан от главата си. Не можеше повече да издържи на болката. Трябваше да се заеме с още нещо.
Отиде в спалнята и извади от раницата си пелерината на сбърза. Съществото явно е било с ръста на Ричард. Метна дрехата на раменете си и хвърли поглед в огледалото. Изглеждаше като съвсем нормална пелерина. Хубава пелерина. Тежкият плат беше тъмносин, почти черен като нощния камък, който му бе дала Ейди, за да премине през просеката. Като кутиите на Орден. Като вечната смърт.
Но не кройката и платът го заинтригуваха толкова.
Ричард тръгна към светлокафявата стена. Дръпна качулката над главата си и се загърна плътно в пелерината. Когато се погледна в огледалото, образът му се разми във фона на стената. Изчезна напълно. Пелерината прие цвета на стената. Така се сля с нея, че Ричард не виждаше дори собствения си образ. Магията на пелерината или по-скоро магическата пелерина беше истинско прикритие. Тя го обгръщаше и приемаше цвета на околните предмети. Трябваше само да скрие и лицето си.
Разбра защо сбързът приема цвета на средата, в която се движи.
Събра различни предмети около себе си, за да види какъв ефект ще се получи. Застана срещу стената, след това пред стола с червеното сако върху него. Върху пелерината се появи червено петно. Всеки път приемаше новите цветове и Ричард изчезваше в огледалото. Тази дреха със сигурност щеше да му бъде от голяма полза.
Петдесет и шеста глава
Ричард непрекъснато си намираше някакво занимание в Двореца и дните се нижеха бързо един след друг. Калан и Зед му бяха казали, че в Средната земя вече няма магьосници, които притежават дарбата. И нищо чудно, след като всички очевидно бяха събрани в Двореца на пророците. Бяха общо над сто момчета и младежи. Според наблюденията на Ричард повечето от по-големите идваха от Средната земя, а имаше и неколцина от Д’Хара.
Благодарение на убития сбърз той си спечели завидна слава сред малките момчета. Две от тях — Кип и Хърш — бяха най-упорити. Следваха го навсякъде, молеха го да им разказва случки от своя живот. Понякога проявяваха невероятна за възрастта си мъдрост — сякаш бяха пораснали преждевременно. Друг път си бяха просто палави момчета и не правеха нищо друго освен пакости.
Обикновено жертва на лудориите им бяха Сестрите. Хлапетата никога не преставаха да измислят нови номера, които да им прилагат. Главните им оръжия бяха водата, калта и влечугите. Сестрите рядко получаваха пристъпи на истински гняв заради пакостите им и обикновено бързо им прощаваха.
В началото момчетата се опитаха да прилагат някои от номерата си и на Ричард. Но той имаше по-сериозна работа и скоро им даде да разберат, че няма нито време, нито търпение за лудориите им, така че те го оставиха на мира и насочиха вниманието и кофите си с вода към други обекти.
Фактът, че Ричард успя да накара останалите момчета да се отнасят по друг начин с него, накара Кип и Хърш да го харесват още повече. Те очевидно изпитваха огромна нужда от мъжко приятелство. Ричард ги награждаваше с разкази за приключения, а понякога, когато присъствието им не му пречеше на другата работа, ги взимаше със себе си извън Двореца и ги учеше как да се оправят в гората, как да разчитат следи и да познават различните животни. Двете момчета не желаеха нищо повече от доброто отношение на по-възрастния си приятел и затова когато той им казваше, че иска да бъде сам, го оставяха на спокойствие и се изпаряваха при първия му знак с глава или пръст. Ричард ги викаше почти винаги когато беше с Паша, защото така или иначе в нейно присъствие не можеше да свърши кой знае какво. Объркана от факта, че няма възможност да остане насаме с него, тя, от друга страна, със задоволство установи, че двете момчета явно са я изключили от списъка на жертвите си. Вече не намираше кални петна по изящните си рокли, нито пък змии в шаловете си.