Ричард й призна, че е влюбен в една жена и че не желае да й изневерява. Лилиана се усмихна широко и го тупна по гърба, казвайки, че се гордее с него. Ричард не й каза, че Калан го е отпратила далеч от себе си, макар да му се прииска. Знаеше, че някой ден, когато повече не може да издържа, ще й каже и това и тя ще го чуе, ще го разбере.
Тъй като се чувстваше толкова естествено в нейната компания, Ричард реши, че ако изобщо някой може да му помогне да открие своя Хан, това ще е именно Лилиана. Надяваше се да е тя. Той имаше брат и нямаше представа какво е да имаш сестра. Но си представяше, че ако имаше, то тя щеше да е като Лилиана. Названието „Сестра Лилиана“ за него криеше по-различен смисъл от онзи, който бе предвидено да има. Тя се бе превърнала в духовно близък нему човек.
И въпреки това не можеше да си позволи да й се довери изцяло. Сестрите бяха неговите тъмничари, а не приятели. Засега те си оставаха врагове. Но беше убеден, че когато му дойде времето, Лилиана ще е на негова страна.
Заниманията на Ричард със шестте Сестри му отнемаха най-много по два часа на ден. Два загубени часа, както смяташе той. Не беше постигнал повече в опитите си да докосне своя Хан, отколкото първия път, когато бе опитал със Сестра Вирна.
Винаги когато имаше възможност, той се разхождаше в околностите на града. Така успя да дефинира границите, в които яката му позволяваше да се движи свободно. Разбра, че може да се движи в кръг с доста голям радиус около Двореца. За жалост не толкова голям, колкото му се струваше в началото. Всъщност бе открил границите на свободата си още първата нощ, когато уби сбърза в Блатистите гори.
Единственото му истинско утешение беше Грач. Много от нощите си прекарваше с него. Бореше се със своя доста грубичък приятел, хранеха се и спяха заедно. Ричард му ловеше храна, но и зверчето започна да ходи на лов. Ричард го научи, защото не можеха да прекарват всяка нощ заедно. Гладен или не, Грач беше винаги притеснен, когато приятеля му го нямаше.
Не му харесваше идеята Паша винаги да знае местоположението му. Но веднъж съвсем случайно откри, че пелерината на сбърза го скрива успешно от нея. Когато сложеше пелерината, Паша не можеше да го открие нито чрез своя Хан, нито чрез яката и беше много озадачена от изчезванията му. Но се надяваше един ден да разбере на какво се дължат. Ричард никога не й даде повод да заподозре, че той знае причината.
Хвърляше доста усилия да разбере как през онази нощ успя да убие сбърза, или по-точно как усети приближаването му. Може би наистина беше така, както казваше Сестра Вирна — беше използвал своя Хан. Но нали Сестрите и магьосниците преди него са знаели как да използват своя Хан и въпреки това нито един от тях не е успял да долови присъствието на сбърз.
Благодарение на това същество Ричард си осигури време, в което Паша не може да го открие. Тревожеше се, че ако разбере защо става така, тя ще унищожи пелерината.
Грач растеше. Вече беше с една глава по-висок от Ричард и значително по-силен. Когато се бореха, Ричард трябваше да внимава за себе си, а не за своя приятел.
Част от времето си прекарваше с Уорън. Първата им разходка извън Двореца стана през нощта. Уорън му бе споменал, че огромното небе го плаши и затова Ричард реши да направят първата си разходка заедно под прикритието на тъмнината. Уорън беше прекарал много години затворен в подземията и това определено му се бе отразило. Ричард му съчувстваше и искаше да му помогне. Наистина го харесваше. Той беше по-умен от всеки друг младеж, когото познаваше. Почти нямаше нещо, което да не знае.
Уорън ставаше нервен, когато не чувстваше сигурността, излъчвана от стените на Двореца. Ричард не искаше да го притеснява и го водеше само дотам, докъдето приятелят му се чувстваше добре. Утешаваше го, че след тежка болест или сериозно нараняване е необходимо време за възстановяване и стягане на мускулите.
След няколко седмици нощни разходки Ричард започна да извежда Уорън и през деня. Първо само до крепостната стена, за да свикне с простора на небето и морето. Първия път Уорън се изплаши и избяга обратно в Двореца, но постепенно се научи да понася гледката. При всяка разходка Ричард му разказваше разни истории, за да го отвлича от неприятните усещания, или пък го караше да взима със себе си по някоя книга, за да си чете, когато му стане страшно.