— Искам всички да се съберат тук утре рано сутринта. Сега сте свободни, господа.
Тя се обърна и тръгна да излиза от залата. Не познаваше нито един от гвардейците, които охраняваха Двореца. Спомни си, че Зед й бе казал, че повечето войници са били избити при нападението на Ейдиндрил от страна на Д’Хара. Липсваха й познатите лица.
В центъра на Двореца на Изповедниците в Ейдиндрил се издигаше монументална стълба, разклоняваща се в осем посоки и осветена от естествената светлина, нахлуваща през стъкления покрив. На всеки етаж имаше площадка, просторна колкото цял градски площад, от която тръгваха високи коридори. В коридорите се влизаше през сводести врати, поддържани от полирани колони от златист и зеленикав мрамор. Върху колоните бяха изобразени знаците на всяка от страните, образуващи Средната земя. Перилата бяха изработени от жълт камък, от който сякаш струеше светлина. Всяка подпора вътре в тях бе във формата на ваза. Централните колони на всяка от осемте стълби бяха от пясъчнокафяв гранит, високи почти колкото Калан. Всяка завършваше с по една лампа, оформена като златно листо. В осемте краища на централната площадка имаше по една статуя на някоя от Майките Изповедници. Калан бе виждала по-скромни дворци, които спокойно можеха да се поберат на тази площадка.
Стълбището и пространството около него бе построено за четиридесет години. Разноските бяха поети почти изцяло от Келтон като компенсация за това, че се бяха възпротивили относно обединението на Средната земя. Като допълнително наказание бе постановено никога владетел на Келтон да няма правото да сложи своя знак върху някоя от колоните. Стълбището бе посветено на народа на Средната земя и изразяваше почит към него, а не към онези, които го бяха построили за наказание. Сега Келтон се бе превърнала в могъща държава и Калан считаше, че не е справедливо потомците да страдат заради нещо, извършено преди векове от техните предци.
Когато стигна до централната площадка и се изкачи на втория етаж към стаята си, тя забеляза кордон от прислужници, които я чакаха горе. Когато погледът й се спря върху тях, всички се поклониха. Видя й се абсурдно тридесетина души, чистички и спретнати, облечени в изрядни, блестящи от чистота униформи, да се кланят на мърлява жена, загърната с вълча кожа, метнала през рамо раница и лък. Е, това можеше да означава едно-единствено нещо — новината за нейното завръщане светкавично се бе разнесла из Двореца. Едва ли имаше градинар, дори от най-отдалечения край на Двореца, който вече да не беше чул, че Майката Изповедник си е у дома.
— Станете, деца мои — каза Калан, когато се изкачи до горе.
Всички се отдръпнаха назад, за да й сторят път.
И се започна.
Дали Майката Изповедник би искала да си вземе баня, а може би желае масаж, какво би казала Майката Изповедник да измият и срешат косата й, вероятно не би възразила да оправят маникюра й, не би ли приела Майката Изповедник неколцина молители, желае ли Майката Изповедник да се срещне с някои от съветниците си, дали не би искала да изпрати писма, дали Майката Изповедник иска, желае, възнамерява, нуждае се, заповядва…
Калан се обърна към главната камериерка.
— Бернадет, искам само баня. Нищо друго. Само баня.
Две жени незабавно се втурнаха да приготвят ваната й. Очите на госпожа Бернадет неволно отскочиха надолу по дрехите на Калан.
— Би ли искала Майката Изповедник да поправят или почистят някои от дрехите й?
Калан помисли за синята рокля в раницата си.
— Мисля, че малко от дрехите ми се нуждаят от почистване. — Тя помисли за другите, пропити с кръв от битките. — Повечето имат нужда от основно изпиране.
— Да, Майко Изповедник, би ли желала да приготвя бялата ти рокля за тази вечер?
— За тази вечер ли?
Госпожа Бернадет се изчерви.
— До Кралската улица вече са изпратени вестоносци, Майко Изповедник. Всеки би искал да приветства Майката Изповедник с добре дошла.
Калан простена. Беше смъртно изморена. Не искаше да се поздравява с никого, не й се щеше да прави комплименти на жените за това колко прекрасна прическа имат, да хвали мъжете, че са облечени с вкус, да слуша търпеливо оплаквания, които неизбежно опират до разпределението на средства, въпреки че просителите винаги се кълнат, че не търсят облаги за себе си, а само облекчение от непоносимата ситуация, в която са изпаднали.
Госпожа Бернадет я погледна укорително, както я гледаше някога, когато бе малко момиченце. Погледът й означаваше: „Виж какво, млада госпожице, имаш си задължения и не искам да ми създаваш неприятности.“ Но от устата й излезе: