— Бъда съгласна с теб. Струва ми се, че казва истината.
— Добре — каза Ахерн. — А сега идва неприятната част.
— Ами нашата магия? Кога ще се върне? Кога ще си спомним кои сме?
Ахерн прокара месестите си пръсти през мърлявата си коса.
— Точно това имах предвид. Трите чародейки казаха, че се съмняват, че ще си я върнете някога. Може никога да не си спомните. Може никога да не си възвърнете магията.
В каретата настъпи мъртва тишина. Накрая Рубен проговори:
— Защо сме се съгласили на такова нещо?
Ахерн изпука с пръсти.
— Защото нямахте избор. И двамата бяхте болни. Много болни. Елда беше по-зле от теб. Тя вече щеше да е мъртва, а и ти щеше да я последваш утре или най-късно вдругиден. Нямахте избор. Това беше единствената ви възможност.
Рубен събра ръце върху сребърната дръжка на бастуна.
— Добре, щом е така, значи правилно сме постъпили. Ако никога нищо не си спомним, просто ще трябва да приемем, че сме Рубен и Елда, и да започнем живота си наново.
Ахерн поклати глава.
— Има малък проблем. Ти ми каза, че според трите чародейки, ако злата магия в крайна сметка ви напусне, ще можете да си върнете паметта и магията. Убеждаваше ме, че е задължително, абсолютно задължително отново да станеш магьосник. Имало огромен проблем, касаещ всички хора, и ти трябвало да помогнеш за разрешаването му. Ставало въпрос за всяко едно живо същество. Трябвало да направиш нещо на всяка цена.
— Какъв проблем? Какво е трябвало да направя?
— Това не ми каза. Нямало да те разбера.
— Е, добре, а как ще си върнем паметта и магията?
Ахерн ги изгледа.
— Може и да не си ги върнете. Трите жени не твърдяха, че ще стане със сигурност, но ако все пак успеете, щяло да стане след шок. След силно емоционално разтърсване или шок.
— Емоционален шок ли? Какъв например?
— Ами, да речем, силен гняв. Може би ако се разгневиш достатъчно…
Рубен се намръщи.
— Ами… ако ме удариш…
— А, не. Обясни ми, че не знаеш защо, но подобно нещо нямало да помогне. Бил необходим силен емоционален шок, но не знаеше какъв, нито пък как да го предизвикаш. Освен това каза, че ако нещо предизвика такъв гняв у теб, той ще бъде жесток и ужасен заради магията. Но въпреки това нямало да имаш избор, трябвало да го направиш, за да се спасиш.
Рубен и Елда седяха мълчаливо, потънали в размисъл, Ахерн ги наблюдаваше.
— А къде ни водиш? Защо сме в тази карета?
— В Ейдиндрил.
— В Ейдиндрил ли? Никога не съм чувал за подобно място. Къде се намира? Колко път има още?
— Ейдиндрил е градът на Изповедниците, от другата страна на планините Ранг’Шада. Пътуването е много дълго, седмици, може би месец. Ще пристигнем някъде около зимното слънцестоене, най-дългата нощ в годината.
— Май наистина доста ще попътуваме — каза Рубен. — Но защо съм поискал да ни закараш там?
— Защото трябвало да отидеш в Магьосническата кула. Каза, че за да влезе човек там, му е необходима магия, но тъй като ти вече не притежаваш магия, ми обясни как да те вкарам вътре. Май си бил доста палаво дете и си намерил начин да се промъкваш в Кулата, без да си хабиш магията.
Рубен потърка с пръсти голобрадото си лице.
— Та значи казваш, съм ти казал, че било спешно?
Ахерн кимна мрачно.
— Тогава по-добре да тръгваме.
Точно както се усмихваше на всички цяла вечер, Калан се усмихна и на жената в елегантна тъмносиня мантия, която застана пред нея. Жената беше олицетворение на всеобщата загриженост за Майката Изповедник. Неискреността бе изписана на лицето й, както от лицата на всички останали се излъчваше притворство. Калан бе прекарала целия си живот в слушане излиянията на двулични хора, опитващи се да прикрият истинската си същност зад думи за приятелство и човеколюбие. Повдигаше й се от всичко това. Мечтаеше си поне веднъж някой от тези хора, с които живееше и работеше, да има доблестта да се изправи пред нея и да й каже колко много я ненавиждат всички и как ги вбесява фактът, че тя не им позволява да ограбят Средната земя и хората й за свое собствено благо. Опитваше се да се убеди, че все пак не всички са такива.
Докато слушаше разсеяно излиянието на жената пред себе си, Калан се питаше какво ли би си помислила тази достопочтена съпруга на посланик, ако вместо Майката Изповедник, облечена в блестящата си бяла рокля и с накити, струващи колкото половин кралство, види онази Калан, яхнала гола коня си, боядисана с вар и плувнала в кръв, да разсича с меча си главите на мъжете, които се опитват да я убият. Калан реши, че крехката дама най-вероятно би припаднала.
Когато събеседничката й най-после направи кратка пауза, за да си поеме дъх, Калан й благодари за загрижеността и отмина. Ставаше късно и беше смъртно изморена. А рано сутринта я чакаше сесия на Съвета. Пътьом мярна отражението си в едно огледало и за миг си помисли, че всичко е било само дълъг сън, от който вече се е събудила, за да бъде пак същата Майка Изповедник, в своята бяла рокля, в Двореца на Изповедниците в Ейдиндрил.