— Махай се от стола ми или ще те убия със собствените си ръце!
Въздухът в залата зазвънтя от изтеглените мечове. Без да свали очи от нея, мъжът направи жест с ръка и всички мечове се прибраха в ножниците.
— Няма повече да убиваш хора, Майко Изповедник — каза той с равен глас. — Принц Фирен беше последната ти жертва.
Калан се намръщи.
— Кой си ти?
— Невил Рансън. — Без да я изпуска от очи, той протегна напред ръка и обърна длан. Появи се малко огнено кълбо. — Магьосник Невил Рансън. — Продължи да я гледа, а огненото кълбо бавно се издигна към красивия купол на залата и се разпръсна с гръм на хиляди искри.
Залата ахна. Магьосник Рансън отвори един свитък пред нея.
— Има много обвинения срещу теб, Майко Изповедник, откъде искаш да започнем?
Без да обръща глава, Калан опита да се ориентира в обстановката. Нямаше начин да избяга. Никакъв. Дори и мъжът пред нея да не беше истински магьосник.
— След като всички обвинения явно са скалъпени, все едно откъде ще започнеш. Защо не прекратим този фарс и не преминем направо към екзекуцията.
В залата настъпи мъртва тишина. Магьосник Рансън не се усмихна. Само повдигна вежди.
— О, не става въпрос за фарс, Майко Изповедник, а за сериозна работа. Ние сме тук, за да помогнем на истината. За разлика от Изповедниците, аз отказвам да налагам смъртно наказание на невинни хора. Преди да свършим работата си днес, всеки един тук ще знае истината за твоето предателство. Искам хората да научат цялата истина за твоята отвратителна тирания.
Калан сключи ръце пред себе си и изправи гръб. На лицето й бе застинала маската на Изповедник. Всички в залата леко се наклониха напред.
— Тъй като списъкът е доста дълъг — каза Рансън, — ще започнем с най-сериозното обвинение. — Той сведе поглед. — Предателството.
— И откога това да защитаваш народа на Средната земя се счита за предателство?
Магьосник Рансън удари с юмрук по масата и скочи на крака.
— Да защитаваш народа на Средната земя! Никога през живота си не съм чувал толкова неприлични думи от устата на жена. — Той приглади жълтеникавата си роба и отново седна. — Твоята „защита“ се изразяваше в това да въвлечеш народа на Средната земя във война. Ти обрече хиляди хора на смърт, за да не може никой да ти попречи да управляваш. Да управляваш с единодушното съгласие на Съвета, бих добавил.
— Едва ли е „единодушно“, щом Майката Изповедник е против…
— Тя е против, подбуждана от свои собствени егоистични мотиви.
— И кой предлагаш да управлява Средната земя? Келтон? Ти самият?
— Спасителят на всички народи. Императорският орден.
По тялото й преминаха ледени тръпки. Тя почувства как огромният купол над нея се сгромолясва върху плещите й. Зави й се свят. Помисли си, че ще повърне тук, пред всички. Стегна се, за да не позволи на буцата в стомаха си да тръгне нагоре.
— Императорският орден! Императорският орден изкла народа на Ебинисия. Те смазват всеки свой противник, за да управляват безнаказано и еднолично.
— Лъжи! Императорският орден управлява с любов към хората. Те просто искат да сложат край на кръвожадните ти намерения!
— С любов към хората! Те изнасилиха и изклаха народа на Ебинисия.
Рансън се изсмя подигравателно.
— Хайде, хайде, Майко Изповедник, Императорският орден не е убивал никого. — Той се обърна към един мъж, когото Калан не познаваше. — Съветнико Търстан, да си чувал за някакво нападение над вашия престолен град?
Младият мъж изглеждаше искрено изненадан.
— Преди два дни пристигнах от красивия град Ебинисия. Там никой не е чувал, че е бил заклан.
Тълпата се изкикоти заедно с него. Рансън се усмихна победоносно.
— Не си очаквала, Майко Изповедник, че ще имаме свидетели срещу твоите измислени истории. Това са само измислици, с които целиш да създадеш страх у хората и да ги подтикнеш към война. — Рансън щракна с пръсти. Към него се приближи жена с раздърпани дрехи. Магьосникът много внимателно й каза да не се страхува и да разкаже историята си. Жената заплака. Децата й умирали от глад, защото нямала пари. Била принудена да проституира, за да ги изхранва.
Калан знаеше, че това е лъжа. Винаги се намираха такива хора, които за няколко гроша бяха готови да разкажат какво ли не. През следващия час един след друг се нижеха „свидетели“ и всички разказваха покъртителни истории за глад и мизерия, за това как Дворецът не се грижел за тях и как децата им умирали от глад. Хората се бяха навели над балконите, за да чуват по-добре, някои дори плачеха заедно със свидетелите. Калан разпозна някои от тях. Спомни си физиономиите им. Госпожа Сандерхолт неведнъж им беше предлагала работа. Но те обикновено идваха, открадваха, каквото могат, и изчезваха. Сега госпожа Сандерхолт предпочиташе да им дава пари и да не ги допуска в Двореца.