Когато и последният свидетел разказа покъртителната си история, магьосник Рансън стана на крака и след като извърна глава във всички посоки, каза:
— Майката Изповедник разполага с несметни богатства, които смята да използва, за да финансира войната срещу народа на Средната земя, който с удоволствие би се отървал от нейната тирания. Тя най-напред краде вашата храна и храната на децата ви, а след това, за да отвлече вниманието ви от стържещия глад в стомасите ви, си измисля някакъв въображаем враг, с когото да започне война. Средствата за тази война са вашите с пот на челото изкарани пари. Които тя е откраднала за и бездруго богатите си приятели! Докато вие умирате от глад, тя се храни добре! Докато вие нямате дрехи на гърба си, тя купува оръжие! Докато вашите синове проливат кръвта си в битките, тя се къпе в разкош! Докато вашите близки са несправедливо обвинявани в престъпления, тя използва магията си, за да ги накара да признаят нещо, което не са извършили. И по този начин потушава протеста им срещу тиранията си!
Хората ридаеха. Чувайки последните му думи, мнозина изпаднаха в истерия. Извисиха се гневни гласове, искащи справедливост. Калан се усъмни, че ще я обезглавят. Тази тълпа щеше да я разкъса на парчета, преди да има време да преброи до три.
Рансън вдигна ръце към насъбралото се множество.
— Като представител на Императорския орден заповядвам хората да получат онова, което им се полага по право. Съкровищата на Ейдиндрил ще бъдат използвани по най-разумния начин. Ще бъдат върнати на потиснатите и онеправданите. Нареждам на всяко семейство да се дава по една златна монета месечно, за да се обличате и да изхранвате децата си. Под управлението на Императорския орден няма повече да умирате от глад.
Залата се ободри. Всички започнаха неистово да ръкопляскат и възгласите им не стихнаха цели пет минути. Рансън седеше отпред и потропваше с пръсти по масата, докато чакаше овациите да стихнат. Не сваляше очите си от Калан, нито пък тя от него. Тя беше наясно, че житейските трудности не се решават толкова лесно. Знаеше, че привидната доброта може да се окаже по-страшна от всяка жестокост. Изчисли наум, че ако бъдат раздавани по този начин, парите в хазната ще стигнат за пет, най-много шест месеца. Запита се какво ще стане на седмия месец, когато парите ще свършат, а дотогава хората ще са спрели да работят, да сеят нивите си, да произвеждат. Тогава със сигурност щеше да настъпи глад. Това щеше да е истинският резултат от подобна щедрост.
Залата най-после утихна. Рансън се наведе напред.
— Никой не може да каже колко хора са загинали от глад или в битка по време на твоето управление, Майко Изповедник. Обвинявам те в предателство срещу народа на Средната земя. Не виждам причина да излагаме още доказателства, които са толкова много, че ще отнеме седмици.
Съветниците закимаха одобрително. Рансън удари с юмрук по масата:
— В такъв случай, виновна по първото обвинение: предателство!
Залата отново се ободри. Калан стоеше неподвижно, сложила маската на Изповедник на лицето си. Рансън продължи да чете обвиненията, за някои от които тя дори не можеше да повярва, че могат да бъдат произнесени със сериозно лице. Появяваха се и изчезваха свидетели, които даваха показания за жестокости, които Калан си мислеше, че всеки здравомислещ човек би приел със смях. Никой не се засмя. Хора, които не беше срещала никога през живота си, споделяха личните си впечатления от неща, за които единствено Изповедниците би трябвало да знаят. Докато слушаше какво си мислят хората за нея, в гърлото й се надигна буца. Хората споделяха невероятни страхове и всякакви клюки за престъпления, извършени от Изповедниците и конкретно от Майката Изповедник.
Тя, както и другите Изповедници, бе посветила целия си живот на тези хора, а те през цялото време са вярвали на тези ужасии. Докато слушаше показанията на един свидетел, в които се казваше, че за да запазят магическата си сила, Изповедниците трябвало редовно да се хранят с човешка плът, Калан си помисли, че в залата ще избухне смях. Вместо това видя ужасени погледи и чу как всички ахнаха едновременно. Трябваше да се ухапе отвътре по бузата, за да не избухне в сълзи. Не защото я обвиняваха в подобни неща, а защото виждаше, че хората искрено им вярват.
Накрая престана да слуша. Докато Рансън продължаваше да чете обвиненията и да извиква свидетелите, а Съветът я обявяваше за виновна за престъпление след престъпление, тя си мислеше за Ричард. Опита се да си припомни всички мигове, които бяха прекарали заедно, всички случаи, когато се бе усмихвал, всички пъти, в които го бе докосвала. Всяка целувка.