— Казах му да чака — обясни Чандален. — Казах му, че ще отида да те измъкна, а той да стои и да пази тук.
Чандален се намръщи. Калан разбра, че гледа косата й или по-скоро онова, което беше останало от нея. Той не каза нищо, за което тя му бе благодарна. Усещането да не чувства тежестта на косата си бе повече от странно. Беше ужасяващо. Толкова обичаше косата си. Ричард също винаги й бе казвал, че има прекрасна коса.
Калан се наведе и взе бойната брадва на един от войниците. Тъй като още не бе възстановила напълно силата си, се чувстваше по-добре с оръжие в ръка.
Чандален, почти влачейки я за ръката, се втурна към една врата. Орск им пазеше гърба. Вътре видяха командира на дворцовата охрана да притиска до стената една жена. Тя го целуваше, обвила ръце около врата му. Той й беше бръкнал под полата. Когато влетяха в стаята, изненаданият капитан вдигна глава и Чандален заби дългия си нож между ребрата му.
— Хайде! — каза той на жената. — Намерихме я!
Тя блъсна мъртвия войник настрани и четиримата хукнаха през Двореца. Изненадана, Калан се обърна. Под черната качулка разпозна лицето на жената, която бе припаднала предишната вечер — Джебра Бивинвиър.
— Какво става тук? — попита я Калан.
— Прости ми, Майко Изповедник, задето припаднах снощи. Имах видение за теб, видях как те обезглавяват. Бях толкова ужасена, че припаднах. Знаех, че трябва да ти помогна, за да не се сбъдне видението ми. Ти ми каза, че в гората е останал твой приятел. Отидох и го намерих.
Четиримата се долепиха до стената и изчакаха да мине един патрул. Когато стъпките на войниците заглъхнаха, Чандален се обърна с яростен поглед към Джебра.
— Какво правеше с онзи мъж?
Тя го погледна изненадано.
— Това беше командирът на дворцовата охрана. От него зависи всичко. Убедих го да отпрати за малко войниците си. Направих единственото, което можах да измисля, за да попреча на петдесет мъже да те заловят там, долу!
Чандален промърмори, че сигурно е права. Докато вървяха, Калан каза на Джебра, че е постъпила много храбро и че разбира каква смелост се изисква, за да направи човек подобно нещо. Джебра възрази, казвайки, че не е направила нищо и че не иска да я смятат за героиня.
В края на един дълъг коридор ги чакаше госпожа Сандерхолт. Калан извика и се спусна да я прегърне. Госпожа Сандерхолт вдигна превързаните си ръце.
— Не сега, Майко Изповедник, трябва да бягаш! Насам е чисто!
Калан хукна в обратната посока.
— Какво правиш? — изкрещя Чандален. — Трябва да се махаме оттук.
— Искам да взема нещо от стаята си.
— Има ли нещо по-важно от това да се спасим?
— Ножът на твоя дядо — каза му тя на езика на Калните и хукна презглава.
Другите разбраха, че няма да успеят да я разубедят, и я последваха през лабиринта от малки и по-слабо охранявани зали. Няколко пъти се сблъскваха с патрули. Орск ги насичаше на парчета още преди да са разбрали за какво става въпрос. Зад един ъгъл изненадаха войник, който се опита да намушка Калан с меча си. Тя вдигна брадвата над главата си и го удари с всичка сила в гърдите. Докато той падаше по гръб, мечът му издрънча на пода. Тя постави ботуша си върху стомаха му, който се повдигаше учестено, и се опита да изтегли брадвата си. Разхвърчаха се мехурчета кръв и въздух, но острието остана в тялото му, здраво заседнало между ребрата. Без да губи повече време, тя грабна келтонския му меч. Чандален повдигна вежда. Преди да стигнат до стаята й, се наложи да използва новото си оръжие. И то със същия кървав успех.
Калан се втурна в спалнята, а другите останаха да чакат в преддверието, опитвайки се да си поемат дъх. Видя сватбената си рокля и замръзна на място. Грабна я и я притисна до гърдите си. Ето защо се бе върнала. Не искаше да я остави тук. Никога повече нямаше да се върне на това място. Една сълза се отрони и падна върху синия плат. Калан сгъна роклята и я пъхна в раницата си.
Останалите дрехи от багажа й също бяха изпрани и сгънати. Прибра ги раницата си и върза костения нож под лявата си мишница. Метна пелерината на раменете си. Взе и лъка. Изтича обратно в преддверието, метнала колчана през рамо. Беше взела всичко необходимо. Всичко, което беше ценно за нея. Спря се за миг и хвърли последен поглед на стаята си, вдигайки тайничко ръка към огърлицата на врата си. След това поведе приятелите си навън по коридорите към изхода на Двореца.
Вече не броеше жертвите, които Чандален поваляше пътьом с ножа или с трогата си. От един страничен коридор се зададе доста едричък войник. Калан го прониза с меча си. Четиримата бяха олицетворение на самата смърт, носеща се из Двореца. Камбаните в кулата биеха яростно за тревога.