— Доколкото разбрах, Сестрите са тези, които свалят яката.
Погледът в очите й го накара да разбере, че щеше да е по-добре, ако си бе мълчал. Особено ако не иска да заеме местата на двете Сестри утре.
— Чак след като приемеш себе си, способностите си, истинската си сила, ще се освободиш от яката. Ти сам сложи Рада’Хан около врата си. Ние нямаме силата да я свалим, докато не ни помогнеш със своята. А единственият начин да го направиш е, като трупаш познания. И като свикнеш да се приемаш такъв, какъвто си.
Преди всичко трябва да научиш някои неща за Пазителя и Създателя и за същността на този свят. Твоят проблем, проблемът, който имат повечето хора, е същият като на Уорън: опитваш се да разбереш отвъдния свят чрез измеренията на този.
Доброто и злото, Създателят и Пазителят, са хаосът, разделен на две противостоящи сили. Макар всеки да ненавижда другия, те са взаимнозависими и не могат да съществуват един без друг. Те се определят един чрез друг. Борбата, нашата борба в този свят е да се поддържа равновесието.
Макар да успя да си наложи да не каже нищо, Ричард я гледаше с намръщено лице.
— От Създателя извира живот, душата на живота. Той разцъфва в този свят. Без Пазителя, без смъртта не може да има живот. Без смърт животът никога няма да свършва.
Можеш ли да си представиш свят, в който никой никога не умира? Където всяко дете се ражда и остава живо? Завинаги. Където всяко растение цъфти? Където всяко дърво живее вечно и всяко зрънце покълва? Какво ще стане тогава? Как ще се храним, ако не убиваме животни, ако не жънем нивите си, ако всичко живее вечно и не може да умре? Един безкраен живот, изпълнен с ненаситен, разяждащ глад. Светът на живите ще бъде погълнат от хаоса и ще се самоунищожи завинаги.
Смъртта, отвъдният свят, както я наричат някои, е вечна. Ти мислиш за нея с понятията на този свят. Във вечността времето няма значение, не може да бъде измерено. За Пазителя секундата, годината нямат значение. Той получава представа за времето чрез слугите си в този свят. Те имат понятие за време и затова го подтикват да действа. За да успее, той има нужда от живите. Обещанията му към онези, които му помагат, са изкусителни. И затова те се борят с всички сили за неговата победа.
— И каква е ролята на живите във всичко това?
— Ние слагаме чертата между хаоса и космоса и ги държим разделени. Светлина и тъмнина, любов и омраза, добро и зло. Ние сме равновесието. Ние сме като растенията, които се носят по повърхността на езерото. Въздухът отгоре е Създателят, дълбочините са Пазителят. Душите на живите, които идват от Създателя, разцъфтяват в живота на този свят, но когато умрат, слизат в света на мъртвите.
Но това не е злото. Ние го наричаме така. Пазителят е като тинята на дъното на езерото. Духовете на мъртвите живеят някъде под дълбочините на този хаос, на тази омраза, близо до Пазителя, близо до живите и до Светлината на Създателя. Това е надеждата на живите — да преживеят вечността в топлината на тази светлина.
Ние, живите, разделяме и определяме света от тази страна на живота. Нашият свят черпи силата си от магията. Магията е точката на равновесието.
Пазителят би искал да погълне света на живите, да тържествува над него. За да го направи, той трябва да отстрани магията. Но в същото време, за да победи, се нуждае от магия, иначе няма да може да унищожи равновесието.
Ричард с усилие успяваше да държи главата си над мътните води на обзелото го объркване.
— Значи магьосниците имат силата да въздействат върху това равновесие, така ли?
Тя все още стоеше надвесена над него. Вдигна пръст във въздуха.
— Да. Ти притежаваш и двете страни на магията. — Усмивката й изчезна и лицето й мигом придоби изражение, от което дъхът му секна. — Това те прави изключително опасен човек, Ричард. Ти притежаваш и двете страни на дарбата, ти имаш силата да разкъсаш или съшиеш воала. Има добри хора, които, ако знаеха това, биха те убили, преди да си успял да мигнеш, от страх, че може да унищожиш всички ни, и то може би не нарочно, а без да искаш.
— А ти? Ти сред тях ли си?
— Ако бях, нямаше да помогна на баща ти да вземе Книгата на преброените сенки. Твоята намеса спря непосредствената заплаха, но в същото време подхрани магията на портата и благоприятства за развитието на по-голяма опасност в бъдеще. Това беше риск, който трябваше да поема, защото последствията от бездействието ми щяха да бъдат пагубни. Но ако започнатото не бъде довършено, катастрофата ще е наистина унищожителна.