Ричард повдигна вежди.
— Ти и Ейди ли познаваш?
— Да, тя помогна на баща ти и на мен да преминем през просеката, за да можем да вземем Книгата на преброените сенки.
— За каква кръгла кост говориш?
Ричард видя как в очите й проблесна тревога.
— Ейди имаше една кръгла кост, гравирана отгоре със зверове. Това е изключително опасна вещ. Твоята Субстрактивна магия би трябвало да те е привлякла към нея.
Ричард си припомни, че бе мярнал тази кост на една полица.
— Видях нещо подобно в къщата й, но не го взех. Не бих взел нещо, което не ми принадлежи. Може би това означава, че не притежавам Субстрактивна магия.
Тя се изправи.
— Не, нали си забелязал костта. Фактът, че не си я взел, означава само, че преди да сложиш Рада’Хан, твоята сила не е била развита достатъчно, за да те привлече към костта на скрина, както те е привлякла към черния пясък.
Ричард се поколеба.
— Това създало ли е някакъв проблем?
Тя се усмихна. Той си помисли, че го направи насила.
— Не. Ейди би пазила тази кост с цената на живота си. Тя знае колко е важна. Някой ден сам ще се убедиш.
— За какво служи?
— Тя помага да се защити воалът. Когато се използва от магьосник-воин като теб, който притежава и двете сили, тя призовава скрина. Скринът е сила, която помага да се държат световете разделени един от друг. Може да се каже, че скриновете са пазители на границата между двата свята.
— А какво ще стане, ако попадне в ръцете не на когото трябва? На някой, който иска да помогне на Пазителя?
Тя го дръпна за ризата.
— Прекалено много се тревожиш, Ричард. Имам работа. Вече трябва да вървиш. Положи всички усилия, дете, и учи. Научи се да докосваш своя Хан, да го контролираш. Ако искаш да бъдеш полезен на Създателя, трябва да учиш упорито.
Ричард се обърна към нея. Тя гледаше някъде в далечината.
— Ан, защо Пазителят иска света на живите? Какво би спечелил от него? Каква е причината?
Тя му отговори с мек, далечен глас.
— Смъртта е антитеза на живота. Пазителят съществува, за да поглъща живите. Ненавистта му към живота няма граници. Омразата му е вечна, както е вечен неговият затвор на смъртта.
Шестдесет и втора глава
Когато тръгна към каменния мост, Ричард беше потънал в себе си. От известно време не излизаше от стаята, отдаден на мислите си. Когато Сестрите идваха да провеждат заниманията си, се стараеше едва-едва. Вече се страхуваше от момента, в който щеше да се научи да докосва своя Хан. Уорън не излизаше от подземията, търсейки усилено информацията, за която бяха говорили. В онова, което Прелатът сподели с Ричард, не можеше да няма частица истина. Защо иначе Пазителят още не е минал през портата? Ако е могъл, е щял да го направи.
Нуждаеше се от разходка. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Просто искаше да се махне за малко от Двореца. Изведнъж пред него изникна Паша.
— Търсих те.
Той не я погледна, а просто продължи напред.
— Защо?
— Исках да бъда с теб.
— Е, аз отивам да се поразходя на чист въздух.
Тя сви рамене.
— Нямам нищо против една разходка. Може ли да дойда?
Ричард я погледна. Беше с ефирната си кафява рокля с остро деколте. А навън бе кучешки студ. Добре че поне бе взела практична наглед виолетова пелерина. На ушите й се люлееха големи златни обеци. Коланът пасваше на огърлицата й — и двете украшения имаха еднакви златни медальони по средата. Изглеждаше наистина добре, но не бе подходящо облечена за разходка из гората.
— Да не си обула онези безполезни чепици?
Тя вдигна крак да му покаже високите си кожени ботуши.
— Поръчах ги специално, за да мога да се разхождам с теб извън града.
„Специално“, каза си под мустак Ричард. След това си спомни колко я бе засегнал, когато й каза, че синята рокля не й отива. Не искаше да накърнява чувствата й, като я отпрати. Та тя просто се опитваше да му се хареса. Пък и може би едно усмихнато лице наоколо щеше да му се отрази добре.
— Е, хубаво, нямам нищо против да дойдеш с мен, стига само да не си мислиш, че ще те забавлявам с разговор.
Тя се усмихна и го хвана за ръката.
— Ще се радвам просто да повървя до теб.
Ако не друго, присъствието на Паша поне бързо охлади интереса на градските жени към него. По-смелите, които си позволяваха да се приближат прекалено много, си спечелваха гневния й поглед. Онези, които не разбираха от погледи, имаха удоволствието да опитат нещо друго: нейния Хан. Те подскачаха, сякаш прободени от невидима сила, и бързо се изпаряваха.
Ричард вече бе разбрал защо Дворецът произвежда магьосници. Защото се надяваха един ден да се роди някой, който притежава и Субстрактивна, и Адитивна магия.