— Добре. Да започваме.
Тя сложи фигурката настрани.
— Не и преди да съм ти казала всичко.
Той се загледа в бледите й сини очи с тъмни лилави пламъчета в тях.
— Добре, слушам те.
— Причината, поради която не можеш да свалиш яката, е, че нямаш достатъчно голям опит в използването на дарбата. Не знаеш как да управляваш силата си. С кристала ще преодолеем този проблем. Надявам се.
— Опитваш се да ме предупредиш за нещо ли?
Тя кимна.
— Не знаеш как да контролираш потока на силата, така че ще бъдеш оставен на милостта на помощта. Но тази помощ не познава болката. Тя прави онова, което трябва. От което имам нужда.
— Тоест искаш да ми кажеш, че може да боли. Аз издържам на болка. Да започваме.
— Не „може“. — Тя вдигна пръст във въздуха. — Ричард, това е опасно. Наистина ще боли. Ще се чувстваш така, сякаш мозъкът ти е разкъсан на парчета. Знам, че искаш да го направиш, но не искам да те заблуждавам. Може дори да си помислиш, че умираш.
По врата му потече струйка пот.
— Трябва да го направя.
— Аз ще управлявам моя Хан, за да се опитам да строша веригата. Фигурката ще започне да извлича сила от теб, осигурявайки ми всичко необходимо, за да преодолея твоята Рада’Хан. Ще боли.
— Лилиана, ще понеса всичко. Трябва да го направим.
— Чуй ме, Ричард. Знам, че го искаш, но все пак ме чуй. Ще започна да източвам дарбата ти, за да мога да махна яката. Съзнанието ти ще помисли, че се опитвам да изтръгна самия живот от теб. Безсъзнателно може да се опиташ да се възпротивиш, да поискаш да ми попречиш да изтегля дарбата ти, живота ти. Ще трябва да понесеш чувството, че някой те убива. Ще трябва да издържиш дотогава, докато яката не бъде счупена. Ако се опиташ да прекъснеш нещата, докато моята сила е у теб, ще трябва…
— Искаш да кажеш, че ако не мога да издържам повече и поискам да спра, няма да мога. Опитам ли се да го направя, ще умра.
— Да. Не бива да се съпротивляваш. Направиш ли го, ще умреш. — Лицето й бе по-сериозно отвсякога. — Трябва да ми се довериш и да не се опитваш да спреш онова, което правя, защото в противен случай ще умреш. А това означава, че и Калан ще умре. Сигурен ли си, че можеш да го направиш?
— Лилиана, бих направил всичко, бих изтърпял всичко, за да спася Калан. Имам ти доверие. Оставям живота си в ръцете ти.
Тя кимна и сложи статуйката в скута му. Дълго го гледа в очите, а после целуна върха на пръста си и го допря до бузата му.
— Тогава да вървим заедно към бездната. Благодаря ти, Ричард, за доверието. Никога няма да узнаеш какво означава това за мен.
— Нито пък ти, Лилиана. Какво трябва да направя?
— Същото, което винаги сме правили. Опитай се да докоснеш своя Хан и остави другото на мен. — Тя се раздвижи и опря коленете си в неговите. Хванаха се за ръце и ги отпуснаха върху притиснатите си колене. Поеха въздух и затвориха очи.
Първото усещане беше съвсем познато — дълбоко успокоение, дошло с образа на Меча на истината. Отначало болката бе като неприятно изтръпване. Постепенно започна да дълбае по-надълбоко и се установи в основата на гръбнака му. Усещането бе като от разтегнат мускул. Тръгна нагоре по гръбначния стълб.
Изведнъж избухна и обзе цялото му тяло. Нещо като болката, причинявана от Агиел — изгаряща и проникваща до мозъка на костите. Дена го бе научила да издържа на болка. Мислено й благодари. Може би това щеше да е решаващо, за да понесе изпитанието, да спаси Калан.
Дъхът му спря. Гърбът му се изви. По лицето му изби студена пот. Дробовете му изгаряха за глътка въздух. С неимоверно усилие успя да вдиша.
Разкъсваща болка прониза съзнанието му и го захвърли в лишено от време поле на непоносима, безкрайна агония. С мъка успя да задържи меча в съзнанието си. По лицето му потекоха сълзи. Трябваше да издържи.
Сякаш всеки нерв в тялото му гореше. Имаше чувството, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си. Че сърцето му ще се пръсне. Трепереше с всеки нов пристъп на болката. Мъчението беше отвъд всяка поносимост.
Само миг по-късно се убеди, че онова, което е почувствал до момента, е било само началото. Не можеше нито да изкрещи, нито да си поеме дъх, нито да помръдне. Сякаш изтръгнаха душата му. Беше точно както го бе предупредила Лилиана — като че ли изтръгваха самия му живот. Обзе го паника, че това ще го убие. Почувства как грозните ръце на смъртта се протягат към празнотата, зейнала на мястото на душата му. Нещо дълбоко в него се опита да му подскаже, че не би трябвало да е така. Обзе го ужас.
Най-много от всичко на света му се прииска да закрещи. Сякаш това щеше да му помогне. Но от устата му не излизаше никакъв звук. Мускулите му бяха започнали да губят жизнеността си заедно с всичко останало в него. Не можеше нито да диша, нито да повдигне глава.