Без да се замисли, той също вдигна ръка, призовавайки меча и магията си. Отговорът дойде светкавично. Яростта обзе цялото му тяло. Докато Лилиана замахваше, той усети как Мечът на истината пада в ръката му. Мечът, магията, духовете вече бяха с него. Той вдигна оръжието си и парира удара й.
Като в сън се запита защо ли мечът му не се удря в нейния. Нямаше време за мислене. В следващия момент вече се носеше напред. Започна танцът със смъртта.
Той отблъскваше ударите й, тя неговите. Избягваше атаките, които можеха да го наранят, тя също. Тя се въртеше като вятър, отместваше се в последния миг. Ричард имаше чувството, че се бори със сянка. Никое човешко същество не би могло да се движи по този начин. Дори той самият.
Зад гърба си усети присъствие. Довери се на меча и се обърна, острието се завъртя със скоростта на светлината. За миг видя зъби и ужасяващи очи, после мечът удари в нещо, което се разпадна.
Усети приближаването на нейното острие, извъртя се отново и посрещна удара й. Нощта оживяваше отново и отново от звънтенето на стомана върху стомана.
Ричард осъзна, че оръжието й е достоен противник на Меча на истината. Освен това Лилиана можеше да контролира магия, за която той само смътно се досещаше. Не му се наложи да чака дълго, за да се убеди в това.
Докато двамата хвърчаха из поляната, обзети от нечовешка ярост, Лилиана отскочи назад и запрати към него светкавица. Той се наведе в последния момент и светкавицата се вряза в едно дърво. Дънерът се взриви. Заваля дъжд от трески. Някои от по-големите клони се стовариха върху Ричард. Той залитна и падна на земята.
Лилиана разсече с лекота клони, дебели колкото ръката му, и си проправи път към него. Той успя да се изправи. Продължиха битката сред дърветата.
Без да спират да си нанасят удари, започнаха да се спускат по стръмен хълм. Тя се биеше бясно, но без стил. Той нямаше представа защо му хрумна това. Сигурно духовете му го бяха подсказали.
Начинът, по който използваше меча си — като се завърташе и нанасяше удари, — я оставяше незащитена за част от секундата, през което време той можеше да контраатакува. Възползва се от това и проби защитата й, но тъкмо преди да нанесе решаващия удар, тя се изплъзна от острието му. Нещо я защитаваше. Използваше магия, която той не разбираше.
Ричард беше изтощен и единствено магията на меча го караше да продължава. Лилиана дори не се бе задъхала.
— Не можеш да ме победиш, Ричард. Мой си.
— Защо го правиш? Последната битка няма да е ваша!
— Аз ще си получа наградата!
Той се пъхна зад едно дърво миг преди острието й да се стовари върху него. Разхвърчаха се трески.
— Ако помогнете на Пазителя да избяга, той ще погълне целия живот.
— Така ли мислиш? Грешиш. Той ще възнагради онези, които му служат. Ще ми даде неща, които Създателят никога не би ми дал.
Ричард се опита да я намушка, но острието му се плъзна встрани.
— Той ви лъже!
Нейното острие профуча покрай лицето му. Спокойните й, премерени атаки бяха безмилостни.
— Ние имаме споразумение. Скрепено с моята клетва.
— И ти вярваш, че той ще удържи на думата си?
— Тръгни с нас, Ричард, и ще ти покажа славата, очакваща онези, които му служат. Можеш да живееш вечно!
Ричард скочи върху един камък.
— Никога!
Тя го погледна хладно.
— Мислех, че ще ми достави удоволствие, но започвам да губя търпение. — Лилиана вдигна ръка. От пръстите й изскочиха виещи се светкавици, които не приличаха на нищо, което той бе виждал до момента.
Бяха черни.
Вместо сноп светлина и топлина видя пред себе си неописуема празнота, черна като нощния камък, като кутиите на Орден, като вечната смърт. Мъглявата, осветена от луната гора изглеждаше като слънчев ден в сравнение с тази светкавица.
Ричард разбра — това бе Субстрактивна магия.
Лилиана запрати светкавицата към камъка, на който бе стъпил Ричард. Тя с лекота разряза масивната структура на две, като по средата се образува празно пространство. Горната половина, върху която бе стъпил Ричард, се стовари върху долната.
Дърветата зад него, дори някои от доста отдалечените, бяха повалени по същия начин. Ричард загуби равновесие и падна, затъркаля се надолу по хълма, но успя да се задържи и се обърна по гръб.
Лилиана беше до него и държеше меча си с две ръце. По погледа й разбра, че се готви да отсече краката му. Вцепени се, когато видя, че мечът й се спуска надолу. Това, което беше използвал досега в боя, се бе оказало недостатъчно. Трябваше да направи нещо друго, иначе щеше да умре. Острието на меча проблесна на лунната светлина. Той освободи онова, което беше вътре в него, дарбата си. Трябваше да измисли нещо. Това беше единствената му възможност. Откри центъра на равновесието в себе си и го призова.