Зед сложи ръце на масата и се наведе към Калан.
— Това е невъзможно. Не могат да го отведат, докато не му сложат на врата онази проклета яка. Ричард за нищо на света не би я сложил.
Коленете на Калан се разтрепериха.
— Той я сложи.
Зед изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да възпламени всичко около себе си.
— И защо го е направил, Изповедник?
— Защото — каза тя тихо — аз го накарах.
Свещите върху масата изведнъж се разтопиха и восъкът се събра на локвички на пода. Железните свещници увиснаха надолу като цветя, които имат нужда от вода. Едрият мъжага отстъпи към стената.
Гласът на Зед прозвуча като зловещ шепот.
— Какво си направила, Изповедник?
За миг стаята потъна в тишина. След това Калан каза с треперещ глас.
— Той не искаше. Но аз трябваше да го накарам. Казах му, че трябва да го направи, за да докаже любовта си към мен.
Калан усети как нещо я блъсна към стената. Малко след това осъзна, че лежи на пода, без да знае как се е озовала там. Повдигна се на треперещите си ръце. Простена, когато нещо изведнъж отново я вдигна нагоре и я запрати към стената.
Дивият поглед на Зед бе на милиметри от лицето й.
— Причинила си това на Ричард?
Главата на Калан се завъртя. Едва чуваше собствения си глас.
— Ти не разбираш. Трябваше да го направя. Зед, имам нужда от помощта ти. Ричард каза да те намеря и да ти кажа какво съм направила. Моля те, Зед, помогни му.
Зед яростно я зашлеви през лицето. Тя се строполи на каменния под, но веднага след това той отново я изправи на крака и я зашлеви още веднъж.
— Не мога да му помогна! Никой не може! Глупачка такава!
От очите й потекоха сълзи.
— Но защо? Зед, ние трябва да му помогнем!
Тя прикри лицето си с ръце, когато видя, че той отново замахва да я удари. Не й помогна особено. Главата й отново се удари в стената. Стаята се завъртя. Калан започна да се тресе. Никога не бе виждала толкова побеснял магьосник. Разбра, че той ще я убие заради онова, което бе причинила на Ричард.
— Глупачка такава! Долна глупачка! Никой не може да му помогне!
— Моля те, Зед. Ти можеш. Моля те, помогни му!
— Дори и аз не мога. Никой не може да стигне до него. Не мога да мина през Кулите. Ричард е загубен завинаги за нас. Всичко, което имах на този свят, е загубено.
— Какво искаш да кажеш, как така е загубен за нас? — С треперещи пръсти тя изтри кръвта от ъгъла на устата си. — Той ще се върне. Той трябва да се върне.
Зед повече не я погледна, само клатеше безнадеждно глава.
— Може и да се върне, но тогава никой от нас няма да е жив. Дворецът на пророците е обгърнат от заклинание за времето. Ричард ще остане там през следващите триста години, докато го обучават. Ние никога повече няма да го видим. Той е загубен за този свят.
Калан поклати глава.
— Не! Велики духове, не. Това не може да бъде. Ние ще го видим. Това не може да е истина.
— Истина е, Майко Изповедник! Ти го изпрати там, където никой не може да му помогне. Никога повече няма да видя внука си. Ти никога повече няма да го видиш. Ричард няма да се върне в този свят през следващите триста години. Заради теб. Защото си го накарала да докаже любовта си към теб с тази яка. — Той се обърна с гръб към нея.
Калан се свлече на колене.
— Нееее! — Тя заудря с юмруци по земята. — Велики духове, защо ми причинявате това? Ричард, моят Ричард!
— Какво е станало с косата ти, Майко Изповедник? — попита Зед със заплашителен глас.
Калан се сви на земята. Какво значение имаше сега косата й.
— Съветът ме осъди за предателство. Трябваше да ме екзекутират. Да ме обезглавят. Всички бяха съгласни с присъдата. Искаха да гледат изпълнението й. Но аз успях да избягам.
Зед кимна.
— Народът ще получи онова, което е поискал. — Той я хвана за косата и я помъкна из стаята. — Ще бъдеш обезглавена за това, което си направила.
— Зед — изкрещя тя. — Зед, моля те, не прави това!
Той използва магията си и я помъкна надолу като торба с перушина.
— Утре, в деня на зимното слънцестоене, народът ще види желанието си изпълнено. Всички ще видят как пада главата на Майката Изповедник. Като Главен магьосник ще се разпоредя за това. Ще се погрижа за всичко!
Калан се отпусна в ръцете му. Какво значение имаше вече? Добрите духове я бяха изоставили. Бяха й отнели всичко. Още по-лошо — тя сама беше осъдила Ричард на триста години изгнание, прекарано по начин, от който той се страхуваше най-много от всичко на света.
Искаше да умре. С нетърпение очакваше този миг.
Ричард стоеше с ръце на хълбоците и гледаше тъмните облаци на заклинанията, които плуваха над Долината на изгубените. Те изглеждаха красиви на първите лъчи на изгряващото слънце с позлатените си краища. Той обаче добре знаеше, че в тях се крие смъртта.