— Откъде знаеше точно колко да го опънеш, за да ми е добре? Направил си го съвсем като за мен.
Савидлин посочи брадата си.
— Спомних си колко силно изрази уважението си към силата ми, когато се срещнахме за пръв път. За мен е твърде тежък, но прецених, че за теб ще е добре.
Калан се изправи до Ричард.
— Сигурен ли си, че искаш да отидеш? Как е главата ти?
— Ужасно. Но нали имам още от листата; поне те ми помагат. Мисля, че всичко ще бъде наред. Савидлин с такова нетърпение очаква днешния ден. Не искам да го разочаровам.
Тя го стисна за рамото.
— Искаш ли да дойда с теб?
Ричард я целуна по челото.
— Не мисля, че ще ми е нужен преводач, за да ми каже колко лошо съм се представил и как всички са ме победили. Пък и не искам да давам повод на хората на Чандален да ме унижават повече, отколкото вече са го сторили.
— Зед ми каза, че си добър. Всъщност точните му думи бяха, че си повече от добър.
Ричард погледна крадешком Савидлин, който потягаше лъка си.
— Доста отдавна не съм стрелял с лък. Зед сигурно просто се е опитвал да се измъкне от някаква ситуация.
Ричард използва момента, че Савидлин не ги гледа, и бързо целуна Калан. След това двамата мъже излязоха. Калан се облегна на вратата, като все още усещаше допира на устните му върху своите, и го изпрати с поглед.
Без да издава чувствата си, Чандален вдигна глава от стрелите си, които почистваше. Приндин и Тосидин се усмихваха тайничко. С нетърпение очакваха да видят какво ще стане. Ричард се огледа наоколо, разменяйки си погледи с всички мъже, покрай които минаваше. Никой не издържа на погледа му. Беше по-висок от всички. Мъжете от селото изглеждаха като рояк деца, пъплещи зад възрастен. Но в ръцете си тези деца държаха отровни стрели и някои от тях не изпитваха към Ричард никакви топли чувства. Изведнъж Калан установи, че това не й харесва.
Веселан стоеше до нея и също се загледа в отдалечаващите се мъже.
— Савидлин ми каза, че ще пази гърба на Ричард. Не се грижи. Чандален няма да прави глупости.
— Притеснявам се, защото не знам мерките на Чандален за глупост.
Веселан избърса ръцете си в една кърпа и се върна обратно в стаята, за да държи под око Сидин. Детето беше поискало да излезе навън и сега седеше, ровейки с пръст в земята. Изглеждаше сърдит, защото майка му се възпротиви и каза, че трябва да си остане в къщи. Веселан се изправи до него и не можеше да му се нагледа. Той вдигна очи. Държеше брадичката си в ръка. Тя го цапна лекичко с кърпата.
— Хайде, върви да играеш — въздъхна тя, а Сидин излетя през вратата с въодушевени крясъци. Тя поклати глава. — Децата нямат представа колко скъп е животът. И колко крехък.
— Може би точно затова всички искаме отново да сме деца.
Веселан кимна.
— Може би. — Загорялото й от слънцето лице грейна в усмивка. Тъмните й очи заискриха. — Какъв цвят искаш да бъде сватбената ти рокля?
Калан отметна с две ръце тежката си коса и се замисли за миг.
— Любимият цвят на Ричард е синьото.
Веселан сключи пръсти.
— О, чудесно, имам точно каквото ни трябва. Пазех го за нещо специално.
Тя потъна в малката им спалня и след малко се върна с един вързоп. Седна на пейката до Калан и внимателно го разгъна в скута си. Платът беше фин, наситено син, с избродирани светлосини цветя. Калан си помисли, че от този плат ще стане великолепна рокля.
Прокара ръка върху него.
— Прекрасен е. Откъде го имаш?
— Размених го. — Тя приглади косата си. — С едни търговци от север. Те харесаха съдовете ми. И направихме сделката.
Калан можеше да разпознае качествения плат. Този тук струваше много от съдовете на Веселан.
— Не бих се чувствала удобно в рокля от този плат, Веселан. Ти си работила толкова много, за да се сдобиеш с него. Той си е твой.
Веселан внимателно повдигна краищата на плата, преценявайки го с поглед.
— Глупости. Вие двамата дойдохте в селото ни и ни научихте да правим покриви, които не текат. Спасихте Сидин от онези сенки, като заедно с това ни отървахте от един стар глупак, чието място сред старейшините зае Савидлин. Никога през живота си не е бил по-щастлив. Когато Сидин беше отвлечен, пак вие го намерихте и ни го върнахте. Унищожихте човека, който искаше да ни пороби. Вие сте закрилниците на нашия народ. Какво е на фона на всичко това едно парче плат? За мен ще е голяма чест Майката Изповедник на цялата Средна земя да носи на сватбата си рокля, ушита от мен. Аз, обикновената жена. За теб, приятелко от далечната земя, с всички онези чудни неща, които никога няма да видя. По този начин ти не само че не вземаш нещо от мен. Напротив — даряваш ме с нещо.