Калан го гледаше втренчено. Не можеше да повярва на ушите си. Повечето неща й звучаха просто абсурдно.
— Ричард ми каза да ти предам, че ужасно съжалява, задето е съсипал стрелите ти. Какво означава това?
— Знаеш ли какво е стрелба в колонка?
Калан кимна.
— Когато стреляш в мишена, в която вече има забита стрела. Целта е да вкараш втората стрела в първата. Гвардейците в Ейдиндрил получаваха специални отличия за такава стрелба. Виждала съм неколцина мъже с по шест награди, дори познавах един с десет.
Савидлин се протегна и извади от колчана си цял сноп стрели, всяка от които разцепена по средата.
— Би било по-лесно да му се даде отличие, ако изобщо някога пропусне. Но всъщност е изключено да го получи. Днес съсипа поне сто стрели. Правенето на стрели изисква време и търпение. Не е редно да се пилеят напразно. Но всички искаха от него да го прави отново и отново, защото никога преди не бяха виждали подобно нещо. Веднъж дори заби шест стрели една в друга. Убихме няколко заека и накладохме огън, за да ги изпечем. Ричард седна с нас, но когато започнахме да ядем, той отказа. Изглеждаше не добре и отиде да постреля сам, докато се нахраним. Малко по-късно уби онзи човек.
Тя кимна.
— По-добре да побързаме за Нисел. — Калан заби поглед пред себе си. — Савидлин, защо им е тази отрязана глава? Как могат да бъдат толкова жестоки?
— Видя ли, че клепачите на този човек бяха боядисани в черно? Направил го е, за да се скрие от нашите духове, за да може да се промъкне до селото. Човек, който престъпва границите ни с почернени очи, идва само за едно — да убива. Чандален и хората му набучват главите на такива като него на колове, които поставят по границата, за да предупредят всеки, решил да навлезе в земите ни с почернени очи, какво ще го постигне. Може да ти изглежда жестоко, но в крайна сметка се оказва, че по този начин убиваме много по-малко. Не си разваляй мнението за хората на Чандален заради тази глава. Те правят това не защото им доставя удоволствие, а за да убиват по-малко утре.
Калан се почувства доста глупаво.
— Прости ми, старейшино Савидлин, че и аз като Чандален отсъдих прибързано. Нямах намерение да мисля нищо лошо за народа ти.
Той я прегърна през рамото.
Когато се върнаха с лечителката, намериха Ричард свит в ъгъла, притиснал ръце към главата си. Беше плувнал в студена пот и много блед. Нисел му даде да изпие някаква отвара. След малко глътна и някакво кубче. Когато го видя, Ричард се усмихна. Явно знаеше какво е. Нисел седна на пода до него и напипа вените на слепоочието му. Остана така доста време. Когато цветът на лицето му започна да се възвръща, тя го накара да отпусне глава назад и да отвори уста. Разклати някакво малко шишенце пред лицето му и капна в устата му няколко капки. Ричард се намръщи. Старата жена се усмихна, но не каза нищо. След малко се обърна към Калан.
— Мисля, че това ще му помогне. Кажи му да дъвче листата. Ако отново има нужда от мен, ела да ме извикаш.
— Нисел, ще се оправи ли скоро?
Възрастната жена погледна Ричард.
— Духовете си имат собствено мнение. Не винаги се вслушват в нашето. Мисля, че неговият определено не иска да го слуша. — Тя видя тревогата в очите на Калан и каза по-бодро: — Не се тревожи, дете. Имам си начини да се справя дори с един дух.
Калан кимна. Нисел й се усмихна топло и я потупа по ръката, преди да си тръгне.
Ричард вдигна поглед към Савидлин и Калан.
— Каза ли му? Каза ли му, че съжалявам за стрелите?
Калан се усмихна леко на Савидлин.
— Тревожи се, задето е съсипал толкова много от стрелите ти.
Савидлин въздъхна.
— Сам съм си виновен. Кой ми е крив, че ти направих толкова добър лък!
Ричард успя да се усмихне.
— Веселан е отишла да пече хляб. Аз имам да свърша някоя и друга работа. Починете си добре. Ще се върнем за вечеря. Ще вечеряме заедно. Мирише така, като че жена ми е сготвила нещо много вкусно.
След като Савидлин си тръгна, Калан седна на пода до Ричард.
— Ричард, какво стана днес? Савидлин ми разказа цялата история. Винаги ли си бил толкова добър стрелец?
Той изтри потта от челото си с опакото на ръката си.
— Не. И преди можех да разцепвам стрели, но не повече от шест-седем на ден.
— Изстрелвал ли си друг път толкова много?
Той кимна.
— Да, в добри дни, когато усещах, че мога да почувствам мишената. Но днес беше съвсем различно.
— Кое му беше различното?
— Ами, когато излязохме в полето, главата отново започна да ме боли. Мъжете приготвяха мишени от трева. Мислех си, че изобщо няма да мога да улуча мишената, защото болката се усилваше. Но не исках да разочаровам Савидлин, така че все пак опитах. Когато стрелях, призовах мишената.