— Представиха се като Сестрите на светлината.
Дъхът на Калан секна. По тялото й преминаха ледени тръпки. Очите й останаха широко отворени.
Девета глава
Ричард се намръщи.
— Е, кои са те? Какво каза Пилето?
Калан все още стоеше с широко отворени очи. Едва успя да прошепне.
— Каза, че са Сестрите на светлината.
Ричард я изгледа.
— Кои са Сестрите на светлината?
Тя най-после примигна и го погледна.
— Знам много малко за тях. Всъщност едва ли някой знае много. Ричард, мисля, че трябва да се махаме. — Калан го хвана с две ръце за лакътя. — Моля те! Да тръгваме още сега!
Погледът на Ричард се плъзна по мъжете с копия, докато накрая спря върху Пилето.
— Благодари му, че дойде да ни извика. Кажи му, че ще се заемем с това.
След като Пилето кимна и си тръгна, последван от хората си, двамата казаха на Савидлин, че няма нужда да ги придружава този път, и Ричард я изведе навън за ръката. Забързаха по пътеката.
— Добре, може да не знаеш много за тях, но нали все нещо ти е известно. Кажи ми всичко, за което се сещаш. Не е нужно да съм телепат, за да видя, че знаеш нещичко и че се страхуваш от тях.
— Те са нещо като магьосници. Като магьосници с дарба.
— Какво искаш да кажеш?
Калан стисна ръката му.
— Веднъж, когато пътувахме с магьосника Гилер, бяхме седнали да си поприказваме. Нали разбираш — за живота, за мечтите, такива неща. Гилер е магьосник, който е пожелал да стане такъв. Той не притежава дарбата. Да стане магьосник е било мечтата на живота му, единственото му влечение. Зед го бе направил магьосник. Гилер не помнеше учителя си единствено заради магьосническата мрежа, която Зед бе хвърлил върху всички, когато напусна Средната земя. Всъщност това беше целта — никой да не си го спомня. Нито него, нито името му. Нищо. Както и да е, попитах Гилер дали не си е мечтал някога нещата да са се развили по-различно. Дали не е искал да бъде роден с дарбата. Той се усмихна и като че се отнесе нанякъде. После усмивката изчезна от лицето му, целият пребледня и каза, че не би искал да притежава дарбата. Малко ме смути страхът, изписан на лицето му. Не се случва често да видиш подобно изражение на лицето на магьосник, и то предизвикано от най-обикновен въпрос. Попитах го защо не би искал да притежава дарбата. Отвърна, че ако се беше родил с дарбата, щеше да му се наложи да се изправи лице в лице със Сестрите на светлината. Попитах го кои са те, но той не пожела да ми каже. Каза, че е по-добре изобщо да не произнасяме името им на глас. Помоли ме да не го питам нищо повече по този въпрос. Все още си спомням страха в очите му. Направо тръпки ме побиха.
— Знаеш ли поне къде живеят?
— Била съм почти навсякъде в Средната земя и никога не съм чувала някой да ги е виждал. При това съм питала.
Ричард пусна ръката й и опря юмрук в хълбока си. С другата си ръка потърка брадата си, докато се опитваше да осмисли чутото. Накрая скръсти ръце пред гърдите си и се обърна към нея.
— Дарбата. Отново става дума за нея. Мислех, че сме приключили с тези глупости. Аз не притежавам никаква дарба!
Тя сключи пръсти.
— Ричард, моля те, нека си вървим. Щом дори един магьосник се страхува от Сестрите на светлината… Да се махаме оттук!
— А ако тръгнат след нас? Ако ни настигнат точно когато главоболието ме е повалило, когато съм напълно безпомощен?
— Ричард, не знам нищо за тях. Но Гилер бе толкова изплашен… Ами ако всъщност и в момента сме безпомощни.
— Аз съм Търсачът. Не съм безпомощен. Но скоро може и да бъда. По-добре да се срещнем с тях сега, когато аз държа в ръцете си положението, а не те. И ми писна да слушам тия глупости за дарбата! Не я притежавам и ще сложа край на всичко това веднъж завинаги!
Тя въздъхна дълбоко и кимна.
— Добре. Все пак Търсачът и Майката Изповедник не са съвсем беззащитни.
Той я погледна сурово.
— Ти няма да дойдеш с мен!
— Имаш ли въже?
Ричард се намръщи.
— Защо?
Тя повдигна вежда.
— Защото ще ти е доста трудно да ме спреш, освен ако нямаш въже, за да ме вържеш.
— Калан, няма да ти позволя…
— За нищо на света не бих те оставила насаме с жена, която би харесал повече от мен. Трябва да присъствам и аз, за да мога да й затворя устата когато трябва.
Той я погледна отчаяно, след това се приближи и я целуна.
— Добре. Но нека се постараем поне този път да нямаме „приключение“.
Тя се усмихна.
— Само ще кажем на трите дами, че не притежаваш дарбата, ще ги оставим да си вървят по пътя, след което ще получиш една истинска огромна целувка.
Когато стигнаха до къщата на духовете, небето бе станало мастилено синьо. Наблизо бяха вързани три ата. Седлата им бяха различни от всички, които бе виждала някога.