Калан посегна и взе в ръката си Агиел.
— Заради това ли? Заради това, което Дена ти е причинила?
Той кимна, забил поглед в пламъците.
— Ричард, как действа това?
Той я погледна и стисна Агиел в юмрука си.
— Хвани ръката ми. Не докосвай Агиел, само ръката ми!
Калан посегна и обхвана с пръсти юмрука му. Почти веднага рязко се дръпна назад и извика от болка. Разтърси китката си, за да разсее силната болка.
— Защо, когато го докоснах преди малко, не ме заболя?
— Защото не са го използвали, за да те обучават с него.
— А защо ти не изпитваш болка, когато го докосваш?
Ричард все още стискаше в юмрука си червената кожена пръчица.
— Боли ме, винаги когато го докосна, ме боли!
Калан ококори очи.
— Искаш да кажеш, че сега изпитваш същата болка, която изпитах и аз преди малко?
Тя се вгледа в очите му и усети главоболието.
— Не, юмрукът ми беше щит, който те предпази от истинската болка.
Тя отново протегна ръка.
— Искам да знам!
Ричард пусна Агиел.
— Не, не искам да ти причинявам болка. Никога!
— Ричард, моля те! Искам да знам. Трябва да разбера!
Той я погледна в очите и после въздъхна.
— Има ли нещо, което не бих направил за теб? — Отново хвана Агиел в юмрука си. — Не го стискай; много е вероятно да не успееш да се дръпнеш навреме. Само го докосни. Поеми въздух и стисни зъбите си, за да не си прехапеш езика. Стегни мускулите на стомаха си!
Сърцето на Калан заби силно, когато ръката й се доближи до Агиел. Искаше да усети болката. Заболя я неистово още първия път, когато докосна ръката му. Но трябваше да разбере какво е. Защото това бе част от него. А Калан искаше да знае всичко за него. Дори и онова, което причинява болка.
Сякаш я удари гръм.
Силната болка я накара да дръпне моментално ръцете си и разтърси раменете й. Тя простена, ръката й се впи в рамото. Не можеше да се помръдне. Ръцете й трепереха. Изплаши се до смърт от разкъсващата сила на болката. Разплака се, когато Ричард я прегърна нежно до себе си. Плачеше, защото сега разбра поне малко от това, което се бе случило с него. Когато след малко най-после успя да се изправи, той продължи да я гледа и да стиска Агиел в ръката си.
— Това ли е болката, която изпитваш, когато го държиш в ръка?
— Да!
Тя го удари с юмрук по рамото.
— Пусни го — изкрещя. — Престани!
Той отпусна ръката си.
— Това ми помага да забравя за главоболието. Все едно дали ми вярваш или не, но е така.
— Искаш да кажеш, че главоболието ти е по-силно от тази болка?
Ричард кимна.
— Ако не беше онова, което Дена ме научи за болката, в момента да съм в безсъзнание. Дена ми показа как да контролирам болката, как да я понасям, за да мога да поема още и още…
Тя се опита да задържи сълзите си.
— Ричард, аз…
— Това, което изпита, бе най-малкото, което може да причини Агиел. — Той взе Агиел в ръка и докосна с върха му вътрешната страна на другата си ръка. Мястото плувна в кръв. Ричард го отлепи от ръката си. — Той може да отдели плътта от костите ти. Може да счупи костите ти. На Дена й харесваше да го използва, за да чупи ребрата ми. Притискаше го в тялото ми и чувах хрущенето на собствените си кости. Все още не са заздравели напълно; все още ме боли, като лягам или пък когато ме прегърнеш много силно. Агиел може да причини още куп неща. Може дори да те убие. С едно докосване.
Ричард гледаше в пламъците.
— Дена оковаваше във вериги китките ми, извиваше ги зад гърба ми и ме закачваше с въже за тавана. Изпробваше Агиел върху мен часове наред. Аз молех с прегракнал от викане глас да спре, но тя не спираше. Нито веднъж не ме чу. По никакъв начин не можех да се съпротивлявам, нямаше как да я накарам да престане. Понякога това продължаваше, докато бликваше кръвта ми, докато чувствах как дишането ми замира и започвах да я моля да ме убие, за да сложи край на мъките ми. Исках да го направя сам, но тя използваше магии, за да не го допусне. Караше ме да коленича пред нея и да я моля за Агиел. Никога не го направих. Понякога идваха нейни приятелки и се… забавляваха.
Калан се вцепени. Не можеше да си поеме дъх.
— Ричард, аз…
— Всеки ден закачваше яката за колана си и ме водеше на едно място, където ме увесваше на въже. Специална стая за обучение, в която използваше Агиел върху мен, без да бъде обезпокоявана от никого. Където изобщо не й правеше впечатление дали кръвта ми е опръскала всичко наоколо. Понякога това продължаваше от изгрев слънце до късна нощ. А през нощта… Ето това означава за мен носенето на яка. Можеш да ми обясняваш колкото си искаш смисъла и важността на това да сложа отново яка на врата си, да ме убеждаваш как тя ще ми помогне, как нямам друг избор. Но точно това означава носенето на яка за мен. Знам много точно как усещаш рамото си в момента. Сякаш кожата ти гори, мускулите ти са разкъсани, костта ти е раздробена на малки парченца. Точно такова е усещането, когато носиш яката на Морещица. Само че го чувстваш по цялото си тяло. Наведнъж. През целия ден. Прибави към това и мисълта, че си напълно безпомощен, че не можеш да избягаш, че никога повече няма да видиш единствения човек, когото някога си обичал. Предпочитам да умра, отколкото отново да сложа такава яка на врата си.