Другата отново се облегна на писалището и сниши глас:
— Ако узнаят или разберат по някакъв начин, сред Сестрите на светлината има такива, които ще го убият.
— Наистина има. — Лицето й грейна в усмивка. — Каква опасна дилема за тях. И каква блестяща възможност за нас. — Усмивката й бързо се стопи. — А какво става с другата работа?
Жената махна ръце от писалището.
— Рансън и Уебър ще те чакат където трябва. — Тя скръсти ръце под гърдите си. — Станали са доста самонадеяни, откакто преминаха през всички изпитания. Утре е последният им ден. — По тънките й устни премина садистична усмивка. — Напомних им, че все още носят яките си. Странно, че не се чува тракането на коленете им!
Сестрата не обърна внимание на усмивката й.
— Имам да давам уроци — каза тя. — Ти ще ме заместиш. Кажи им, че имам да пиша доклади. А аз през това време ще отида да се видя с двамата ни приятели. Те може и да са преминали всички изпитания на Прелата, но още не са преминали моите. Единият още не се е заклел. А другият… — Тя се наклони напред над писалището. Очите й пробляснаха стръвнишки.
— Кой от двамата? Кого ще накараш да… О, толкова ми се иска да присъствам и аз. Или пък да ти помагам. Обещай ми, че ще ми разкажеш всичко с подробности.
Сестрата се усмихна на нетърпението на другата.
— Всичко, обещавам. От начало до край. Всеки писък. А сега върви да изнесеш уроците ми.
Жената се насочи към вратата с радостни подскоци, също като ученичка. Беше твърде нетърпелива и превъзбудена. А това бе опасно. Подобна страст можеше да накара хората да забравят предпазливостта си, да допуснат грешки. Тя извади от едно чекмедже нож и си помисли, че за в бъдеще ще трябва да я използва по-малко. И непрекъснато да я държи под око. Изпробва острието на пръста си и остана доволна, защото бе като бръснач. После го пъхна в ръкава си. Взе от рафта малка, потънала в прах фигурка и я пъхна в джоба си. Преди да заобиколи писалището си и да се насочи към вратата, се сети още нещо и се върна и взе тънката пръчка, опряна отстрани на писалището.
Беше късно и коридорите бяха тихи. Нямаше почти никой. Макар да бе горещо, тя пристегна късата синя пелерина от фин плат на раменете си. При мисълта за този новия, когото бяха открили, че притежава дарбата, я побиха ледени тръпки. Не момче. Голям мъж.
Тя тръгна мълчаливо по дългите пътеки и замислено поклати глава. Минаваше покрай факлите, закрепени на специални поставки в черешовата ламперия, покрай масите, украсени със сухи цветя, покрай прозорците, закрити с тежки завеси, които гледаха към двора на замъка. В далечината светлинките на града приличаха на килим от звезди. През прозорците влизаше хлад. „Наближава отливът“, помисли си тя.
Чистачките, лъскайки я някой дървен стол, я перило на стълба, падаха в дълбоки поклони пред нея. Тя почти не ги забелязваше и със сигурност не виждаше сред тях нито едно познато лице. Те бяха извън обсега на вниманието й.
Не момче. Голям мъж.
От тази мисъл лицето пламна от гняв. Как е възможно това? Някой е направил ужасна грешка. Грешка. Недоглеждане. Сигурно се дължи на това.
Една слугиня, която, застанала на колене, усърдно търкаше килима, отскочи встрани миг преди тя да я настъпи, извиквайки смутено „Простете, Сестро.“ Както си беше на земята, тя допря чело в килима и каза още нещо за извинение.
Голям мъж. С такъв като него щеше да е трудно, дори ако бе момче. А при положение, че е вече голям мъж?! Тя отново поклати глава. Голям мъж. Удари пръчката в бедрото си. Две слугини, които се суетяха наблизо, подскочиха при удара и моментално паднаха на колене, като криеха стиснатите си очи зад молитвено сключените си ръце.
Е, мъж или не, той ще носи Рада’Хан около врата си. Пък и имаха цял Дворец, пълен със Сестри, които щяха да се занимават с него, ако се наложи. Но дори и с Рада’Хан на врата той все пак си беше голям мъж. При това Търсач. Щеше да им създаде доста проблеми. „Ако се наложи, мислеше си тя, винаги може да стане «злополука по време на обучение». Ако ли не, роденият с дарба със сигурност е изложен на достатъчно опасности. Такива, при които понякога е наистина по-добре да си мъртъв. Но ако пък съумееше да го убеди да застане на нейна страна, да го използва — тогава усилията щяха да си струват.“
Тя сви в един коридор, който на пръв поглед й се стори съвсем празен. След това обаче забеляза млада жена, застанала в сянката между факлите, загледана през прозореца. Стори й се, че я познава. Една от послушниците. Спря зад нея и скръсти ръце. Младата жена потропваше с крак по килима и облегнала лакти на прозореца, гледаше към големите порти долу.