— Да, Сестро! — Паша се поклони с усмивка и забърза по коридора. След миг се спря и се обърна: — Сестро… страхувам се, че не знам името ти.
— Върви!
Паша подскочи.
— Да, Сестро.
Сестрата се загледа в поклащащите се бедра на Паша, която забързано се отдалечаваше по коридора, подритвайки по пътя си повдигналите се от огнената буря ъгълчета на килимите. Момичето имаше изключителни глезени.
Тя се съсредоточи и продължи нататък по коридорите и стълбищата. Докато се спускаше все по-надолу, дървените стълби бяха заменени от каменни. Горещината постепенно намаля, но все още бе твърде топло. Меката светлина на запалените лампи се измести от трепкащите сенки на разположени на голямо разстояние една от друга факли. Многобройната прислуга, изпълваща коридорите по-нагоре, постепенно взе да намалява, докато накрая наоколо не се виждаше жива душа. Тя продължи да се спуска все по-надолу, под прашните складове, под помещенията за прислугата и работилниците. Факлите се разреждаха все повече, докато накрая не остана нито една. Тя запали огнено кълбо в дланта си и вдигна ръка, за да освети пътя си.
Когато стигна до търсената врата, запали с огненото кълбо една угаснала факла, поставена наблизо. Озова се в малка стаичка с каменни стени — нещо като изоставена килия. Беше напълно празна, ако не се брои купчината изгнила слама на пода, мъждукащата факла и двамата магьосници. Миришеше отвратително на горящ катран и плесен.
Когато тя влезе, двамата се изправиха, като се олюляха леко. Бяха облечени в роби, обозначаващи високия им ранг. И двамата се ухилиха глуповато. Не, те не бяха самонадеяни, установи тя; бяха пияни. Вероятно празнуваха последната си нощ в Двореца на пророците. Последната си нощ със Сестрите на светлината. Последната си нощ с Рада’Хан на вратовете. Двамата мъже се бяха сприятелили, откакто попаднаха в Двореца като момчета, почти по едно и също време. Сам Уебър беше среден на ръст, с къдрава, светлокафява коса, гладко избръснат. Челюстта му изглеждаше прекалено широка за мекото му лице. Невил Рансън беше малко по-висок, с късо подстригана права черна коса, пригладена надолу. Имаше къса, добре поддържана черна брада, тук-там просребряваща. Очите му също бяха черни. Чертите му изглеждаха още по-строги, сравнени с мекотата, която се излъчваше от приятеля му. Тя винаги си бе мислила, че се е превърнал в истински красавец. Познаваше го от времето, когато дойде в Двореца като малко момче. Тогава тя беше още послушница. Дадоха го на нея като последно изпитание, преди да получи кръщението си за Сестра на светлината. Но това беше много отдавна. Магьосник Рансън вдигна ръце и направи драматичен, но доста колеблив поклон. Обърна се към нея с глуповатата си усмивка. Тази усмивка винаги придаваше момчешко изражение на лицето му, скриваше годините и първите бели косми на главата му.
— Добра вечер на теб, Сестро…
Тя стовари пръчката върху лицето му с такава сила, че челюстта му изпращя. Той се строполи на пода със стон.
— Казвала съм ти и преди — изсъска тя през стиснатите си зъби — никога да не се обръщаш към мен по име, дори когато сме сами. Това, че си пиян, не е извинение.
Магьосник Уебър стоеше вкаменен, с широко отворени очи и бяло като платно лице, а глуповатата усмивка изчезна от устните му. Рансън се търкаляше по пода с ръце на лицето и оставяше кървави следи по сламата.
Лицето на Уебър изведнъж пламна.
— Как се осмеляваш да направиш такова нещо? Ние преминахме през всички изпитания! Вече сме магьосници!
Светкавица от сила се стрелна към яката му. Ударът го отпрати към стената, където Рада’Хан бе закачена за верига.
— Минали през изпитанията, така ли? — изкрещя тя. — Минали сте изпитанията! Но не и през моите! — Тя усили болката и Уебър започна да се гърчи в агония. — Така ли се обръщате към една Сестра, така ли показвате уважението си към нея?! — Тя отне силата и магьосникът се сгромоляса на пода, стенейки. С огромни усилия той успя да се вдигне на колене.
— Прости ми, Сестро — каза той с прегракнал, изпълнен с болка глас. — Моля те да ни простиш за проявеното неуважение. — Очите му търсеха нейните и се опитваха да умилостивят яростния й поглед. — Това бяха само пиянски брътвежи, моля те, прости ни!
Тя стоеше срещу тях, подпряла юмруци на хълбоците си, и го наблюдаваше. Посочи с пръчката си мъжа, който продължаваше да се търкаля по пода и да стене.
— Излекувай го! Нямам време за глупости. Дойдох да ви подложа на последното изпитание, а не да го гледам как хленчи заради една плесница.
Уебър се доближи до приятеля си и внимателно го обърна по гръб.
— Невил, не се тревожи, ще ти помогна, лежи си спокойно! — Той отдели треперещите ръце на мъжа от лицето му и на тяхно място постави собствените си. Започна да му говори и да го лекува. Не му отне много време; Уебър беше надарен лечител. Той помогна на приятеля си да се изправи и изтри кръвта от раната му с шепа слама.