Двамата поклатиха глави.
— Когато се одере кожата им, магията изтича от тях — каза тя, като че ли им обясняваше как се бели круша. — Изтича, докато не остане и капчица.
Уебър я погледна пребледнял. Рансън затвори тъмните си очи и потрепери. В това време тя намота около показалците си ивиците кожа, висящи от гърдите на двамата мъже.
— Нужен ми е доброволец. Просто за да ви демонстрирам нещо. Не искам някой от вас да си помисли, че смъртта ще бъде по-лесният начин за бягство. — Тя им се усмихна топло. — Имате разрешението ми да крещите, момчета! Мисля, че ще ви позаболи! — Тя рязко дръпна парчетата кожа от гърдите им. Изчака търпеливо виковете им да заглъхнат.
— Моля те, Сестро, ние служим на Създателя, както са ни учили Сестрите на светлината — изкрещя Уебър. — Ние служим на Създателя, а не на Пазителя.
Тя го погледна студено.
— Щом си толкова предан на Създателя, Сам, ще дам право да избираш. Кой би искал да бъдеш — този, който ще живее, или този, който ще умре тази нощ?
— Защо той? — попита Рансън. — Защо трябва той да избира пръв?
— Затваряй си устата, Невил. Ще говориш, когато се обърна към теб. — Тя върна погледа си върху Уебър и вдигна брадата му с пръст. — Добре, Сам, кой ще умре, ти или най-добрият ти приятел? — Тя кръстоса ръце пред гърдите си.
Той я погледна с празни очи. Бе мъртвешки блед. Нямаше сили да погледне приятеля си, гласът му прозвуча като шепот.
— Аз! Убий ме. Остави Невил жив! Аз няма да се закълна пред Пазителя! По-добре да умра!
Тя погледна в празните му очи за миг, после се обърна към Рансън.
— Какво ще кажеш ти, Невил? Кой ще живее? Кой ще умре? Ти или най-добрият ти приятел. Кой ще се закълне пред Пазителя?
Рансън погледна Уебър, който не вдигна очи към него, а само хапеше устните си. Вдигна черните си очи към нея.
— Ти чу, той направи своя избор! Щом иска, нека да умре. Аз избирам да живея. Ще дам клетвата си на Пазителя.
— Душата си!
Той бавно кимна, в очите му святкаше сурова решителност.
— Душата си.
— Добре тогава — усмихна се тя. — Изглежда, вие двамата сте постигнали някакво споразумение. Всички са доволни. Тогава така да бъде. Значи, Невил, ти ще останеш с нас! Ти ме накара да се гордея.
— Трябва ли да остана тук? Трябва ли да видя всичко докрай?
— Да видиш ли? — тя повдигна вежда. — Та ти ще трябва да го направиш!
Той преглътна, но строгият й поглед не се отмести от очите му. Тя винаги е знаела, че ще бъде той. Не че не се бе съмнявала, но все пак като че ли бе убедена. Беше го обучила добре. Беше прекарала с него толкова много време, докато го научи да й се подчинява.
— Имам ли право на едно желание? — прошепна Уебър. — Може ли да свалиш яката от врата ми, преди да умра.
— За да можеш да възпламениш Магьосническия огън на живота и да се самоубиеш, преди да ни дадеш възможност да ти отнемем магията и живота? За толкова глупава ли ме имаш? Нима мислиш, че съм някаква мекушава глупачка? — поклати глава. — По никакъв начин. — Тя освободи яките и на двамата от стената. Уебър падна на колене, главата му клюмна. Бе напълно сам в стаята и го знаеше. Рансън изправи рамене. Посочи кървавата рана на гърдите си.
— Ами това тук?
Тя обърна очи към Уебър.
— Сам, стани!
Той се изправи, без да вдигне поглед от пода.
— Твоят добър приятел е наранен. Помогни му.
Без да каже нито дума, Уебър докосна гърдите на Рансън, за да му помогне. Рансън не помръдна в очакване болките да спрат. Тя погледна към вратата, нетърпелива Уебър да довърши последната си работа в тоя живот. Когато всичко приключи, той не погледна нито нея, нито Рансън. Само отиде до стената и застана с гръб към тях, после бавно се отпусна надолу, докато тялото му докосна пода. Стисна глава между коленете си и ги обхвана с ръце. Излекуваният, но все още гол магьосник я погледна нетърпеливо.
— Какво трябва да направя?
Сестрата изви китката си и отново извади ножа. Провери острието му с пръст и обърна дръжката към него.
— Ти ще му свалиш кожата. На живо. — Тя протегна ножа към него.
Рансън вдигна очи към нейните. Погледна ножа в ръката си.
— На живо — повтори той.
Тя бръкна в джоба си и извади малка фигурка на коленичил мъж, който крепи на главата си кристал. Лицето му беше обърнато настрани в почуда. Кристалът хвърляше по стените на каменната килия стотици отблясъци. Тя изтри праха с края на пелерината си и подаде малката фигурка на Рансън.
— Тази фигурка е магическа. Тя може да приема магията. Кристалът се нарича куилион. Той ще погълне магията, която ще потече от твоя приятел. Когато цялата магия, до последната капчица, попие в кристала, той ще заблести в оранжево. Тогава ще ми го донесеш като доказателство, че си свършил работата си както трябва.