Затвори очи — искаше, надяваше се въпреки разума си той да се обади в този късен час и да оправи нещата помежду им. Просто да влезе през вратата, да я прегърне и…
Някой захлопа по външната врата — така изведнъж, че тя подскочи.
Майкъл…
Приближи се и застана до вратата — опитваше се да се успокои, но пулсът й беше трескав, сърцето бумтеше в гърдите й. Щом хлопането се чу отново, тя извика със слаб глас — едва се владееше:
— Кой е?
— Аз съм! Брин!
Брин? И тогава разбра. Беше Брин Кустоу, партньорът на Майкъл.
Врътна ключалката и го пусна да влезе.
— Трябва да ми помогнеш — задъхано рече той. — Майкъл изчезна. Отиде да се види със стареца си и се сдърпали яката. Някакъв тип ми се обади. Не знам кой беше. Някое приятелче на дъртия, подозирам. Може би Марли. Майкъл като че ли е бил много разстроен. Старият наистина го е побъркал. Поставял условия. Настоявал да се ожени за оная Джонстън. Унизил го пред непознати. Пробвах да се обадя у тях, но го нямаше. Никой не го е виждал от часове!
Тя го хвана за ръката и го накара да приседне на леглото, после се изправи. Умът й трескаво се опитваше да възприеме станалото.
— Добре. Задръж. Чакай да помислим. Казваш, че си ходил в апартамента му. Той бил ли е там?
— Мисля, че да. Искам да кажа, ходил е. Да, да, ходил е. Прислужникът рече, че се е отбил. Не приличал на себе си. Много бил разтревожен.
— Получил ли е бележката?
— Бележка ли?
— Аз му изпратих бележка. Важна е. Би могла да обясни нещата.
Кустоу сви рамене.
— Не знам. Аз… Да. Чакай малко. Мъжът спомена нещо за… някакъв специален куриер.
— Мамка му — тя потрепери; беше осъзнала, че е разбрала всичко накриво. Каквото и да е имал предвид Майкъл, като е отишъл при баща си, то нямаше нищо общо с нея. И това беше по вина на Кенеди. Той я беше подвел.
— Виж — каза тя. — Няма как да е отишъл далече. Знам го него. Не е искал да среща никакви познати. Не и сега. Мисля, че е слязъл надолу. В Долните нива. На твое място щях да проверя в местните вертепи. На някое тъмно, анонимно място, където не е много вероятно да го познават. Там ще го намериш.
— Майкъл? Там долу? — Кустоу се разсмя, но после забеляза как го гледа тя и смехът му замря. — Така ли мислиш?
Тя кимна.
— Да. И като го намериш, ето какво ще му кажеш: че онази бележка е била грешка. Не съм разбрала правилно. Мислех си, че… — тя сви рамене. — Виж, просто му кажи, че ще го чакам. Ако му трябвам, знае къде да ме намери. И, Брин…
— Да?
— Кажи му, че го обичам. И че аз имам нужда от него, въпреки че баща му няма. Ще му го кажеш, нали?
Когато тя влезе в стаята, Ким седеше с гръб към нея. Тъмнокосата му глава беше приведена, сякаш гледаше нещо в ръцете си. Тя остави подноса, после тихичко — беше се сетила, че той не я е чул — се приближи, застана зад него леко встрани и погледна предмета в шепите му.
Кълбо от пожълтяла слонова кост, изрязано с преплетени кули и живописни мостове, с цяла тълпа фигурки по него — и все пак достатъчно малко, че той да го обгърне с мъничката си, детинска шепа. Тя наблюдаваше как го оставя внимателно, после се извърна леко и изведнъж я забеляза.
— Съжалявам, аз…
Тя се усмихна и поклати глава.
— Не, не се извинявай. Щом искаш, разглеждай.
Той я погледна изумено, с леко разтворени устни. Зениците му се превърнаха в огромни тъмни кръгове, толкова напрегнати, че тя се учуди. В него имаше нещо диво и неукротимо, което едновременно я плашеше и привличаше. Очите му сякаш я фиксираха и задържаха със сила, която тя не разбираше напълно, ала когато отново доби дар-слово, успя само да каже:
— Имаш хубави очи. Толкова са черни…
— Зелени са — разсмя се той.
— Не… Не ти говорех за цвета им…
Тя се поколеба. На езика й беше да каже, че са като повърхността на северното море; че зеленината им сякаш скрива бездънна черна бездна, ала той не знаеше нищо за морето и затова тя замълча и само го гледаше, осъзнала, че никога досега не е срещала друг като него. Тъмната му коса беше подстригана ниско, главата му беше голяма, но това не изглеждаше грозно, а кожата му беше бледа и гладка като на дете. Беше облечен просто, толкова просто, че дори само в това отношение се отличаваше от всички нейни познати. Даже и младите войници на баща й носеха украшения и се гримираха. Да, дори и аскетът Аксел Хаавикко. Но Ким не носеше нищо особено, не добавяше нищо към естественото си „аз“.
Той погледна към подноса.
— Това ча ли е?