— Да — тя се разсмя; изведнъж топлина заля бузите й. Беше забравила. За миг беше забравила всичко. — Има и сандвичи. Но, се надявам, че ще останеш за вечеря. Баща ми ще се върне…
Той кимна, заобиколи я и се наведе да си вземе сандвич.
Тя се обърна към него. Беше красив по някакъв неопределим начин. Много красив. Не с онази красота, с която беше свикнала. Той не беше висок, нито пък широкоплещест; изобщо не беше хубав в класическия, Горен смисъл на думата. Въпреки това излъчваше някаква вътрешна светлина. Нещо, което повече се усещаше, отколкото се виждаше. Нещо силно и безкомпромисно, което просто го нямаше в другите хора. Тя чувстваше, че той е… свързан. Това ли беше? Свързан. Но свързан с какво? Поклати глава; гледаше го как отново се навежда да си вземе хапка — и най-лекото му движение беше различно, свързано. Гледаше го напрегнато, набърчила чело, но нищо повече не можеше да каже.
Той се обърна към нея и се усмихна.
— Ти няма ли да си вземеш?
— Аз… — тя се разсмя засрамено; усети колко неловко и глупаво изглежда в този момент, но той като че ли не го забелязваше. Просто си стоеше и се усмихваше, подканваше я с ръка и чакаше тя да отиде при него.
Тя се приближи и го хвана за ръката — движението беше толкова леко, толкова естествено, че сякаш цял живот го беше правила. Но допирът на дланта му я развълнува толкова дълбоко, че тя потрепери и погледна надолу, към сплетените им пръсти. Вдигна очи — той я гледаше.
Тя се намръщи — изведнъж забеляза колко крехък и дребен е до нея, как ръката й обгръща неговата; силните й, изящни пръсти бяха по-дебели от неговите. Като майка с дете.
Лицето му сега беше сериозно, не се усмихваше, продължаваше да я гледа въпросително. После неочаквано вдигна ръката й към устните си и я целуна — докосна я лекичко с устни и я пусна. Тя отново трепна, след това бързо се извърна; изпълни я някакво сладко, ала болезнено чувство, толкова силно, че го усещаше физически. И щом се обърна, си спомни съня. Виждаше го ясно онова дребно, тъмно същество с очи като въглени, чиято мокра, тъмна кожа блестеше с вътрешна светлина. Виждаше го как излиза от мрака на напуканата, покрита с белези земя и вдига огледалото към кулата. Видя го и нададе тихичък вик, сякаш я заболя. Но всъщност извика, защото го беше разпознала.
Пак се обърна към него. Той я гледаше угрижено.
— Добре ли си?
Тя се опита да каже нещо, но точно тогава в коридора се разнесе шум. Ким продължаваше да я гледа объркано — не разбираше откъде се е появила изведнъж тази болка, това напрежение в погледа й.
— Аз… — започна тя, но не можа да каже нищо друго. Това беше той. Сега, когато сънят се бе върнал, беше разбрала. Видя как очите му пронизваха и нея до кости, и мрака отвъд. Видя го и разбра — точно когато прислужницата влезе в стаята — че това е нейната съдба. Този мъж, който приличаше на дете. Това свирепо, нежно същество.
— Джелка? — той я гледаше неразбиращо. — Добре ли си?
Тя си пое въздух и кимна.
— Аз… Добре съм — но й се виеше свят, усещаше едновременно и леден студ, и огнен пек, сякаш изведнъж я беше връхлетяла треска. Насили се да се успокои, погледна прислужницата си и се усмихна, сякаш да й вдъхне увереност.
— Ще останете ли за вечеря, ши Уард?
— Ако вие желаете.
Тя кимна.
— Аз… трябва да вървя — беше забила поглед в земята. — Но моля ви, чувствайте се като у дома си. Прислужницата ми… прислужницата ми ще се погрижи за вас — след това го погледна отново, обърна се и излезе.
И после, докато лежеше в леглото и си мислеше за станалото, го видя в друга светлина: не мъжа и не онова създание от съня, а двамата преплетени, слети един с друг. И изведнъж — толкова ясно, че се изненада — осъзна, че го желае.
След три часа Ким седеше в кабинета на маршала и я слушаше. Джелка стоеше в другия край на стаята, до огромния прозорец-стена, втренчена в изкуствените дълбини на страната Калевала, възсъздадена от миналото. Копнежът, изписан на лицето й, сякаш отразяваше светлината в онази, другата страна. Тя говореше, а той я слушаше приведен, като изпаднал в транс, и попиваше всяка нейна дума.
— Не можеш да си помогнеш сам и това е най-лошото. Все едно постоянно предаваш сам себе си. Не чувстваш нищо, ала продължаваш да се усмихваш, да приказваш, да се смееш, само за да запълниш вакуума, да скриеш празнотата в себе си — погледна го. — Или поне така беше преди — разсмя се с леко вирната брадичка и оголи идеалните си зъби.
На Ким му секна дъхът от красотата на това дребно движение. Тя беше излязла сякаш от някой сън — такава висока, стройна и хубава.
— А пък другите като че ли изобщо не забелязват какво става. Сякаш са мъртви за всичко. Искам да кажа, може би те наистина не правят разлика между това и истинския живот. Не знам… — тя сви рамене и очите й изведнъж се изпълниха с болка. — Но на мене ми се струва, че в тях има някакъв фалш, някакъв неотстраним недъг. Като че ли Градът ги е погълнал. Изял ги е заедно с душите им. И въпреки това те май са щастливи. Сякаш наистина не им е необходимо нищо повече.