— Фен Лу-ма — обърна се към него Леман, без да обърне внимание на протегнатите ръце.
Мъжът хан сви рамене, после мина зад тях, огледа коридора и чак тогава ги въведе вътре.
— Подранил си — Фен нервно се заигра с мъничките лещи, които висяха като колие от фини стъклени висулки по врата и раменете му. — Не ви очаквахме преди четири.
Поведе го по тесен, неосветен коридор, който ги изведе в ярко осветена, претъпкана работилница. Стените бяха покрити с цели редове малки прозрачни кутии, а най-близките маси бяха отрупани с инструменти за дисекция, блюда с култури, купове тънки, подвързани с тел папки и странни, прилични на паяци машини. Четирима хан — младежи с изпити лица и недохранен вид — вдигнаха очи иззад високите бюра в дъното на залата, после бързо се върнаха към работата си; фините посребрени инструменти проблясваха в ръцете им. Въздухът беше изпълнен с остър, почти тръпчив мирис на химикали — същият, който се долавяше под парфюма на Фен. Нещо повече — беше студено, изненадващо студено след топлите външни коридори, ала това трябваше да се очаква. Сучек внимателно се огледа — беше учуден, че намира подобно нещо тук. Преди само беше правил догадки, но сега знаеше със сигурност. Това беше работилница за лещи.
Обърна се и погледна Леман. Търсеше още нещо — последното парче от мозайката. На пръв поглед нямаше смисъл да се качват чак тук горе заради някаква си работилница за лещи. Не, ако на Леман му трябваше работилница за лещи, под Мрежата ги имаше много; щяха да му свършат същата работа и да му поискат само една десета от цената тук, на това ниво — така че защо ли бяха дошли дотук? Но щом се замисли, започна да схваща. Беше свързано с убийството. Леман беше навлязъл в прекалено големи подробности при подбора на жертвите. Сучек беше чел досиетата, които му бе дал Леман. Освен физическото съответствие, Леман се бе престарал да се увери, че всички те, дори жененият техник, нямат разклонени фамилии. Това, разбира се, означаваше, че няма кой да жали за тях. Никой няма да задава странни въпроси. След това да подкупиш чиновник и да фалшифицираш официалното досие беше най-простата работа — и официално тези хора уж бяха още живи.
Което, естествено, беше нужно, щом Леман смяташе да използва очите им. Защото колкото и добро копие да направеха на ретината им, никой, дори и пазач от Плантациите, не би пуснал мъртвец да мине през пункта.
Анонимност, това търсеше Леман. Точно затова беше подбирал жертвите си толкова внимателно; затова бе предпочел да дойде тук, вместо да се довери на съмнителната „гаранция“ на някоя работилница в Мрежата. Да, беше чувал историите как разни босове на тон купуват информация за съперниците си, после ги проследяват и излавят.
Но Леман беше твърде хитър, за да го допусне. Точно затова по-късно бяха прерязали гърлото на чиновника в архива; точно затова бе усмирил колегите си с анонимни „подаръци“.
Гледаше как Леман се пазари с мъжа, а след това му подаде четири големи кредитни чипа с тлъсти цифри на тях, и контейнера. Мъжът хан отнесе контейнера до най-близката маса, седна, отвинти капака и изсипа замразените очи в стерилизирано студено блюдо. Заопипва ги леко с мъничките си златни пръстчета, като вдигаше всяко подред и го оглеждаше на светлината. После погледна към Леман доволен.
— Хубави са. Уврежданията са към два, най-много три процента. Със сигурност нищо, което не бих могъл да поправя. Случайно да разполагаш с оригиналните отпечатъци на ретината?
Леман извади папките с копията от вътрешния джоб на туниката си и му ги подаде. Всичко, свързано с имена и адреси, беше изтрито. Леман отново се бе постарал онзи да не разбере повече, отколкото трябва.
Сучек забеляза как мъжът присви очи, докато преглеждаше папките, щом забеляза изтритото. След това ги върна на Леман.
— Трябваше да ти взема повече.
Леман го погледна равнодушно.
— Мога да ги отнеса и другаде, щом така искаш, Фен Лу-ма. Например на Жълтия. Или на твоя приятел Май Ли-вен. Може би трябва да…
Мъжът хан се втренчи в Леман, после сведе очи.
— За кога ти трябват?
— За утре.
Последва мълчание.
— Добре. Сам ли ще дойдеш?
— Не. Ще дойде моят човек.