Кустоу стисна здраво раменете му.
— Грешиш, Майкъл. Не знаеш колко грешиш. Старецът може и да няма нужда от тебе, но тя има. И аз също имам нужда от тебе, тъпо копеле. Не разбираш ли?
Майкъл се обърна и го погледна несигурно.
— Тя има нужда от мене? Сигурен ли си? Какво ти каза?
— Тя те обича, Майкъл. Не го ли разбираш? Обича те. Така че престани да хленчиш и тичай при нея. Тичай, мамицата ти, преди да си се гътнал в някоя шибана мизерна гадна кръчма!
Майкъл се облещи насреща му.
— Какво, какво?
Кустоу се втренчи в него, после се разсмя, изненадан от това, колко е наивен Майкъл.
— Как какво? Ожени се за нея, разбира се! Ожени се за нея. Още сега, преди да е станало късно.
— Да се оженя за нея? — Майкъл се разсмя кисело и заклати глава. След това трепна, изправи се и се оттласна от мивката. Кустоу се опита да го спре, но Майкъл се изтръгна и се запрепъва към вратата. Постоя там за миг, притиснал чело към бравата, после се обърна, залитна несигурно и срещна погледа на Кустоу.
— Виж какво, знам, че ми мислиш доброто, но просто ме остави на мира — разбра ли, Брин? Просто ме остави на мира, майната ти!
Глава 10
Чудовища от дълбините
Метачът спря, облегна се на метлата и се загледа към Златния търговски център на Хсиян Тян. Накъдето и да погледнеше, висяха знамената с черни кучета. Копринените триъгълници се вееха тихо на изкуствения ветрец, произвеждан от огромни вентилатори от двете страни на входа. Когато бегачите на Триадата изтикваха тълпата назад, се чуваше ниско жужене и хората отстъпваха от магазина. След блъсканицата тълпата се укротяваше и се вторачваше в Лу Бакенбарда, който излизаше бавно, загърнат в модно скроена черна копринена мантия, лъщяща под светлините.
Лу Мин Шао беше едър, прекомерно грозен, с безформено уродливо лице, излъчващ примитивна жестокост. Изхрачи се, после се обърна и извика Хсиян Тян да излезе отвътре. Хсиян се появи с наведена глава — подмазваше се и все пак се чувстваше неудобно.
— Изнесете ги — нареди Лу Мин Шао с оживление в грубия глас. — Четирите, които най-много харесах. Искам да ги видя на светло.
Хсиян се обърна и щракна с пръсти. Вътре припряно зашумяха. След миг оттам се появи първата носилка — дълга и лъскава, с изящно покривало от сатен, с дърворезби, с фенери като драконови глави и „дървен“ стол с висока облегалка, предназначен за двама — тиен фен, или „Небесен вятър“. Носеха го шестима от бегачите на Търговския център, на чиито тъмни морави нагръдници и гърбове искреше блестяща червена пиктограма, „кутия в кутия“, „Хсиян“ и знака на ранга им. Оставиха носилката до Лу Бакенбарда, коленичиха и наведоха глави, изчакаха го да се качи на стола и да намести огромното си туловище на двойната седалка. След това по знак на Хсиян се изправиха бавно и направиха с носилката бавен плавен кръг.
Подканяна от бегачите на Триадата, тълпата крещеше и го приветстваше, искрено зарадвана от гледката. Но Лу Бакенбарда слезе от носилката и рязко тръсна глава.
— Следващата! — изръмжа той с гръб към Хсиян.
Вътре отново се засуетиха и оттам излезе втора носилка, по-голяма, явно по-солидна, осемместна ю-ко, наричана „Нефритов шлеп“. Беше по-широка и по-ниска от предишната и Лу Мин Шао не изглеждаше така притеснен в огромното кресло, подобно на трон, а широкият балдахин от кървавочервена коприна й придаваше кралски вид — напомняше за официалните екипажи от времето на Низшите фамилии. Но въпреки това Лу Мин Шао слезе и от нея с израз на недоволство.
Като го видя, Хсиян бързо се обърна и извика следващата носилка. Щом тя се появи под блясъка на външното осветление, метачът се приближи, проправи си път към предната част на тълпата и застана в челото й, близо до редицата на бегачите, за да наблюдава качването на Лу Мин Шао в носилката.
Чувал беше какво ли не за Лу Бакенбарда, за легендарната му неустрашимост и твърдост, за безпричинната му жестокост, но очите му видяха нещо друго. Какъвто и да е бил едно време, Лу Бакенбарда вече не беше такъв. Самоугаждането бе заело мястото на решителността, скотската жестокост бе отстъпила на нещо като инстинктивен хедонизъм. Без съмнение Лу Мин Шао оставаше огромно, застрашително на вид чудовище, с което никой не иска да враждува, но въпреки това качествата му, които го направиха 489, които му дадоха право да изтръгва мощта на смъртните си врагове, сега бяха само призрак. Той видя, че Лу Бакенбарда се оглежда наоколо, разтревожен не от възможната заплаха на тълпата — той постоянно се страхуваше от покушение — а любопитен какво впечатление прави. Метачът забеляза дебелите скъпи пръстени, които носеше, елегантните одежди от Първо ниво, и разбра: трите години на неоспорвано лидерство бяха променили Лу Мин Шао. Бяха го пречупили. По-лошо, бяха го направили суетен.