— Какво има? — тихо я попита той и погледна към пазача зад нея. — Баща ти ли измисли това?
— Смята, че е необходимо, когато пътувам.
— А ти?
Тя кимна.
— Досега направиха три опита да ме убият. Едва ли ще се откажат. Могат да се доберат до него само чрез мен. По-добре е да не им дадем такава възможност.
— Разбирам.
Явно преди не беше съзнавал колко е тежък животът й.
Тя се усмихна. Развесели се.
— Както и да е. Ти как си?
Погледът му блуждаеше. После отново срещна очите й и се усмихна.
— Сега съм добре. Още ме боли, болките в главата са мъчителни — особено нощем — но казват, че се оправям бързо.
Тя се приближи към него, загледана в металическата плочка, изпъкнала от плътта над ухото му. Кожата наоколо беше зачервена и ожулена, но тънкият като конец белег отгоре изглеждаше добре. Въпреки това от мисълта за имплантацията й се повдигна. Не й беше леко да приеме присадката на баща си, макар тя да е направена много преди раждането й. Продължаваше да й се струва нещо неестествено. Повече от изкуствената му ръка.
— Е? — меко я подкани той.
Тя отдръпна назад глава и го погледна. Ясно долавяше несигурността в гласа му. Безпокоеше се как ще го възприеме. Дори не я беше уведомил, че смята да си направи операция.
— Нужно ли ти е това?
Той вторачи поглед в нея, след което кимна.
— Ще работя по-лесно.
Тя отново погледна сребристата плочка.
— Добре е направено.
— Отлично. От личния хирург на Ли Юан.
— Това ми стига. Доволна съм — тя се подвоуми и погледна надолу. — Работа… тя е всичко за теб, така ли?
Той я наблюдаваше безмълвен.
— Не, няма значение… Всъщност аз зная, че е така. Каза ми го баща ми. Но мога да го видя с очите си. Такъв си. Не можеш да се отделиш от работата си.
Той въздъхна продължително.
— И ти не възразяваш?
Тя вдигна очи и срещна погледа му.
— Не. Защо да възразявам? Ти си такъв. Това те прави такъв, какъвто си. И аз те разбирам.
— Наистина ли? — той задържа поглед върху нея и кимна. — Да, наистина ме разбираш.
Тя помълчаха. Тя се протегна и хвана ръката му.
— Разбирам те… — леко повдигна рамене, взряна зад него, и след миг отново срещна погледа му. — Така, както и баща си: той ме обича ненаситно и егоистично, но за него има и по-важни неща. Той трябва да ги изпълни. Когато беше заточен — и вече не можеше да бъде генерал — сякаш беше умрял. Беше като скелет, кожа и кости, по-скоро подобие на човек. Споменът за него ми позволява да те разбера. Като теб, и той е това, което върши. Двете неща са неотделими. Без работата… ако не друго, той нямаше да е това, което е. Може би тогава щях да го обичам по-малко.
— Може би — отвърна той. Гледаше я внимателно, съзрял непозната нежност дълбоко в очите й. — А ти?
Тя се засмя и се облегна назад. Стискаше ръката му и я люлееше.
— Аз?
— Да, ти. Какво искаш да правиш? Може би една част от тебе иска нещо повече?
Тя бавно поклати глава. Стискаше ръката му. Внезапно лицето й стана сериозно.
— Не, няма нищо, което да искам.
— Съвсем нищо?
Тя се засмя.
— Не. Вече намерих това, което ми трябва.
От мястото си в ъгъла Зденек следеше всичко. Джелка седеше с гръб към него и той не виждаше какво изразява лицето й, но наблюдаваше момчето от Глината, Уард. Видя усмивката му, сведения му поглед. Безпокоеше се, че трябва да разкаже какво се е случило.
Какво ще стане тогава?
Съжаляваше за Джелка. Това щеше да я нарани. Навярно болезнено. Но се налагаше. Баща й трябва да сложи край на това. Беше невъзможно да се омъжи за Уард и ако допусне грешка, ще провали възможността да се омъжи за другиго. Уард беше от Глината, а Глината си е Глина — никога няма да се издигне.
А Джелка? Той гледаше тила й. Светлината от тавана се отразяваше в златните нишки на косата й. За миг това го разсея и, усмихнат, той сведе поглед към огромните си грозни длани. Джелка Толонен беше необикновена. Толкова възвишена, изящна и… е, във всеки случай стоеше високо над Уард. Твърде високо над него.
— И така. Какво да правим?
Цу Ма се обърна към братовчедите си. Широкото му мъжествено лице се очертаваше в осветената от лунна светлина врата. Зад тази врата, извън широкия кръг на входа, слънцето осветяваше западната градина.
— Честно казано, Юан, трябва да се поровим по-дълбоко. Да разберем откъде произхожда този разум, кой го ръководи. Думите на Толонен са верни. Трябва отново да изпратим Кар на Марс. Да прерови колонията, докато разбере какво става там. Това… — той поклати глава, — това ме плаши, Юан. Призраците, които изникнаха, за да убият брат ти, бяха отвратителни, но тези са още по-лоши!