Толонен се мръщеше и подръпваше с предни зъби долната си устна. Стана, сякаш неяснотата му тежеше твърде много, заобиколи пулта и спря на една ръка разстояние от Зденек. Гледаше го настойчиво.
— Ще продължиш да правиш това, което вършеше преди, и нищо повече. Разбрано?
Зденек отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, и кимна отсечено. За момент Толонен помълча. Когато заговори отново, гласът му беше омекнал:
— Признавам, че се почувствах… притеснен от това, което ми каза. Ако леля й беше още жива…
Гласът на Толонен трепна. Той се завъртя отсечено и се върна зад пулта. Когато отново седна, вдигна поглед към Зденек.
— Добре. Това е всичко. Зденек… благодаря.
Останал отново сам, Толонен стана и замислен се изправи до стъклената врата. Известно време съзерцаваше изкуствения пейзаж с дървета и планини, после, взел решение, се обърна и се върна до пулта. Този път ще действа по-изкусно. Да, ще остави времето да излекува всичко.
Облегна се напред, извика по интеркома личния си секретар. Младият офицер пристигна в стаята след миг и застана мирно до вратата с наведена глава.
— На вашите заповеди, генерале.
— Заповядай, момко. Затвори вратата и се приближи насам. Искам да те помоля нещо.
Младият войник се поколеба, но направи каквото му бе наредено, изненадан от непривично интимния тон.
— Слушам.
Толонен се разсмя и му посочи с ръка да си вземе стол.
— Настани се като у дома си, момко. Имам нужда от ума ти.
Офицерът придърпа стол и седна. За пръв път през осемте месеца, откакто бе на служба при Толонен, му предлагаха да седне, затова седеше изправен, сякаш бе застанал мирно, с вирната глава.
— Произхождаш от добро семейство, Хаузер — започна Толонен, топло усмихнат на младия войник. — Чичо ти е бил майор, ако не греша?
Офицерът кимна и потвърди:
— В колониите, сър, и на рудодобивите спътници.
— Където сега е по-големият ти брат, нали така?
— Да, сър. Изпълнява петгодишно дежурство.
— Харесва ли му там?
Младият войник се усмихна за първи път и си отдъхна.
— Много, сър. Казва, че там е чудесно.
Толонен седна назад, като грижливо оглеждаше офицера си. Младият момък застана още по-сковано на стола, усетил върху себе си погледа на маршала.
— Мислил ли си да започнеш работа в колониите? Офицерът сведе поглед. Езикът му докосна предните зъби за момент. Толонен бе забелязал и преди този негов жест.
— Е, момко, слушам? — гласът му беше още по-благ.
Погледът на младия офицер се кръстоса с неговия.
— Готов съм да изпълня заповедите. Но… е, добре, ще приветствам такова назначение, ако изникне подобна възможност.
— А ако сега е налице такава възможност?
Младият мъж си позволи усмивка.
— Сега?
Толонен се разсмя:
— Нека да ти обясня…
В Дисекционната зала беше по-студено, отколкото е в Мериленд през януари. Въпреки това Стария Левър остана гологлав и без палто, с поглед, вперен в редицата трупове на дългата операционна маса. Наблизо стоеше Кървал, главният генетик, и го гледаше. Отпратиха изследователския екип и двамата мъже останаха сами в стаята. Старият искаше лично да се увери.
— Какво не е наред? — попита той и срещна погледа на Кървал.
— Още не знаем със сигурност — Кървал се взираше в единайсетте тела с голи глави зад Левър. — Прилича на някакъв вирус, но още не сме го установили.
Левър облиза пресъхналите си устни.
— Защо?
Кървал се обърна тромаво.
— Възможно е да грешим. Във всички трупове открихме следи от това нещо, но вирусът изглежда безвреден. По мое лично мнение, това е дълготраен страничен ефект от лекарственото лечение. Но ще се уверим, когато тестваме неколцина живи безсмъртни.
Безсмъртните… Старият Левър потръпна и се извърна, втренчен в безизразното лице на един от мъртъвците. И преди се е случвало някои да загиват — най-вече при катастрофи — но не и в такъв мащаб. Никога. Веднъж да се разчуе…
— Знае ли някой за това? Някой извън персонала?
Кървал кимна.
— Страхувам се, че да. Договорите ни позволяват да върнем тук всички тела за тестване, но възникнаха проблеми с някои от роднините. Незабавно изпратих екип да ги следи, но изглежда една част от тях ще направят изявление довечера към десет.
Със свито сърце Кървал очакваше, че старият ще избухне гневно, но нищо не стана. Левър стоеше неподвижно, като в шок, с очи, вторачени в най-близкия труп.
— Тогава няма друга възможност — каза той след миг. — Трябва да направим изявление преди тях.