Джелка потрепери, осъзнала колко далеч са я отвели мислите й. Нима наистина мрази тези приказки за дълга и за потеклото? Мрази цялата тази военщина?
— Джелка… — извика баща й, — трябва да ме послушаш. Това аз най-добре мога да го преценя. Наистина…
Тя сгъна салфетката си и я запрати на масата, след което се изправи. Обърна се към губернатора и съпругата му, поклони се леко с бегла извинителна усмивка.
— Съжалявам. Не се чувствам добре. Ако ме извините…
Тя понечи да се обърне, но баща й я спря.
— Къде възнамеряваш да отидеш, момиче?
Тя си пое дълбоко въздух, след това се обърна и се изправи пред него. Беше го разсърдила. Той беше побеснял. Никога не го бе виждала такъв. Видът му я изпълни с твърдост да направи това, което бе решила. С лице към него, тя му се противопоставяше открито за първи път в живота си.
— Какво става? — попита Джелка.
Той махна с ръка, за да й посочи мястото, което трябва да заеме. Тя остана, както си беше, далеч от масата, пред отместения назад стол. Баща й видя това и сведе поглед.
— Ще седнеш и ще се извиниш на гостите ни за поведението си.
Тя отвори уста от изумление. С бавно движение поклати глава.
— Не, няма да го направя.
— Седни!
Този път в гласа му имаше истинска заплаха. Тя седна, леко отдалечена от масата, без да си даде труда да приближи стола си.
— Няма да го направя — повтори Джелка, сякаш той не я бе чул.
Хаузер мълчаливо гледаше ту баща й, ту нея и лицето му като огледало повтаряше израза на бащиното й лице.
— Ще направиш каквото ти кажа аз. Разбра ли ме?
Тя остана безмълвна. Но като вдигна очи към него, поклати глава.
Този път той скочи на крака и изкрещя:
— Ще го направиш, дявол да го вземе! Дори ако трябва слугите ми да те вържат и да те качат на кораба. Разбра ли ме? Все още си моя дъщеря и докато не станеш пълнолетна, ще изпълняваш каквото ти наредя!
Тя потръпна и отклони поглед. Така изглеждаше толкова грозен. Толкова…
Без да иска, тя се засмя.
Възцари се тишина. Тя усети ледения студ в атмосферата наоколо. Погледна го отново — гледаше я странно, сякаш не я познаваше.
— От какво се страхуваш? — попита го тя.
— Какво? — сякаш не разбра той. — Да се страхувам?
— От Ким — отговори вместо него тя. — Защо се плашиш? Толкова ли е лошо да се омъжа за него?
Тя не беше споменавала нищо досега, но това беше сърцевината на въпроса. Причината за целия скандал.
Баща й се изсмя особено.
— Никога няма да се омъжиш за него. Не и за него.
Тя улови погледа му и видя неговата непоколебимост. Но той не си бе направил сметка за съпротивата й. Както и предишния път, трябва да си е мислел, че тя ще преклони покорно глава пред желанието му.
— В мен тече същата кръв като твоята — промълви тя, — и ако трябва, ще воювам с теб.
— Ти ще заминеш — повтори той с тон, в който се четеше окончателно решение.
Джелка се подвоуми още миг, но кимна.
— Ще замина, защото ти ме принуждаваш — съгласи се тя. — Но това нищо няма да промени. Аз ще се омъжа за него и ще видим дали ще ме спреш.
Очите му се разшириха и устата му се отвори, сякаш се канеше да продължи спора, но само кимна и седна. Беше получил съгласието й. Поне засега то му стигаше. Останалото ще се нареди само. Защо да водят битки, преди да е дошло времето им?
— Сега мога ли да се оттегля? — попита тя, но продължаваше да седи.
Той отново спря погледа си върху нея, после погледна към гостите. Губернаторът стегнато кимна и сякаш се усмихна. До него съпругата му седеше вцепенена, без да откъсва поглед от ръцете си, като че ли беше изпаднала в шок.
— Върви тогава — меко проговори Толонен и се изправи да я изпрати, сякаш нищо не се е случило. Но докато гледаше как излиза, разбра, че нещо между тях се бе пречупило. Последната нишка на детската доверчивост. Потрепери и се обърна към гостите си:
— Извини ме, Свен — изрече той, — трябваше да те предупредя…
Над заседателната зала тегнеше напрегната тишина, докато старият Левър четеше параграфите на договора за отпускане на заема. От лявата му страна, на широката дъбова маса седяха финансистите, общо осмина на брой, отдясно — екипът съветници. Всички очи бяха приковани в стареца, докато разгръщаше страниците, поглеждаше нагоре и подреждаше документа пред себе си.
— Лихвата е много висока. Мисля, че се разбрахме за две цяло и шест.
— Две цяло и осем, господин Левър — отвърна тихо Бонер, главният посредник. — Така го протоколирахме.