За миг Левър спря поглед върху него, без да го вижда, но взе четката с мастило и зачерта последния параграф; под него изписа нов, отразяващ промените.
Отляво си размениха погледи, а Бонер сви рамене в знак на одобрение. Въпросът бе решен. Както винаги, Левър беше постигнал своето.
— За какво се отнася включената дългосрочна застраховка? — небрежно подхвърли Левър. — Мислех, че ще делим печалбата по равно, петдесет на петдесет. Какво смятате по този въпрос?
Бонер сведе поглед.
— Необичайно е, господин Левър. Може би искате, както обикновено, заемодателят да поеме пълната застраховка на заема — той отново вдигна поглед към Левър и се усмихна. — Впрочем аз съм сигурен, че проектът ще се осъществи навреме.
Левър също се усмихна и протегна ръка на Бонер.
— Добре тогава, ще го подпишем и потвърдим пред свидетели, нали така?
Бонер въздъхна и изпусна вътрешното си напрежение. Двата пункта на лихвата ще им струват повече от петдесет хиляди, а осигуровката може да ги качи с още сто и петдесет, но в рамките на сделката това беше нищо.
Осем милиарда юана! Съзнанието на Бонер се замая от самата мисъл. Най-големият заем, който някога е отпускала неговата финансова къща. Макар Левър да бе спечелил в дребните сметки, заемът щеше да донесе внушителна печалба. Личният му дял като главен посредник възлизаше на четвърт пункт, но една четвърт от осем милиарда не е за подценяване.
И последният фен ще е гарантиран с основния дял на „ИмВак“, най-добрите на пазара. Бонер се изправи и се поклони на стария. В редица зад гърба му всички от екипа му направиха същото. Те не вдигнаха глави, докато Бонер заобиколи масата, за да постави подписа си под споразумението. По-късно същия ден щяха да подсигурят документа и ретинално, но работата им засега приключи. Сделката беше сключена.
Старият Левър се обърна, потърси с поглед главния иконом и щракна с пръсти, при което икономът веднага отвори широко вратите. В коридора чакаха шестима слуги с подноси с вино и деликатеси. Те бързо се насочиха към масата.
— Заповядайте — покани ги старият Левър, усмихнат широко, — да празнуваме! От днес целият Институт за генетични изследвания „Кътлър“ е мой. Заключи, зареди и наливай, както обичаше да казва дядо ми.
Той се разсмя и кимна на себе си. После взе чаша вино от най-близкия слуга и я вдигна.
— Това е велик миг и нищо… нищо не може да го развали!
Всички се скупчиха около масата, вземаха чаши, гласовете се повишиха за традиционния тост:
— Кан пей!
— Господин Левър…
Икономът се беше навел плътно до рамото на Левър и говореше с настоятелен шепот.
Левър се извърна.
— Да?
— Новини, господарю. Само отпреди миг. За Майкъл, господин Левър. Оженил се е. Оженил се е за оная Дженингс.
Мах и Кървал стояха в преддверието, когато Левър излетя от стаята със святкащи от гняв очи. Двамата чуха шума от счупването на подноса и ядния вик на Левър, но се изумиха от вида му — лицето, преобразено от страховита гримаса, размаханите пестници.
— Какво е станало? — попита Мах и хвана стария. — Какво, по дяволите, се е случило?
Левър спря рязко и се обърна към Мах.
— Майкъл. Предаде ме.
— Предал те е?
Левър потрепери.
— Оженил се е за нея. Подлецът е избягал и се е оженил за нея!
Мах го гледаше шокиран. Говореше за Емили. Майкъл се беше оженил за Емили Ашър.
— Не е възможно — отрони се от устата му след миг, — тя не може да го направи. Искам да кажа… — и разтърси глава, неспособен да го обясни. — Сигурен ли си?
— Не просто сигурен, абсолютно сигурен. Накарах да го следят. Аз… — Левър отново потрепери. — Той ме предаде, Ян. Подигра се с мене! Първо с момчето Уард, сега — и това!
— Може би са сбъркали нещо, може…
— О, не, този път той наистина го е направил. Само напук. За да ме ядоса. Моят син…
— Чарлз…
— Не. Аз сам съм виновен, трябваше да го очаквам. Трябваше да се досетя, че ще го направи — Левър потрепна и понижи глас. — Трябваше да наредя да я ликвидират.
Мах хвърли поглед към Кървал и поклати глава.
— Не, Чарлз. Нямаше да бъде решение. Трябва да се примириш и да му покажеш, че това не означава нищо за тебе.
— Нищо! — Левър затвори очи и на лицето му се изписа внезапна болка, сякаш е видял нещо ужасно. — Момчето беше всичко за мене. Всичко. А сега…
— Трябва да му покажеш, че не държиш на него — този път Мах настояваше. — Това е единственият отговор, Чарлз. Единственият отговор.
Лу Бакенбарда, босът на Куей Чуан, скочи на крака със силен рев. Бележката от Дебелия Вон, надраскана на ръка, лежеше на бюрото пред него и съдържаше само шест думички, които предизвикаха гнева му.