— Как се осмелява тоя никакъв шибаняк да ми нарежда какво да правя! Как се осмелява да ме нарича така, сякаш съм един от бегачите му!
Хората на Лу стояха с наведени глави, извърнали поглед. Те тъкмо се бяха задълбочили в един план за Долните нива, обсъждаха скорошното нахлуване на 14 К в източните палуби и движението нагоре по нивата на Червената бригада по северните им граници, опитваха се да изготвят контрамерки, но всичко това изчезна от съзнанието на Лу Бакенбарда. От десет минути той беснееше и бе подложил на изпитание въображението си, за да измисля нови и нови имена, с които да нарече 489 на „Обединени бамбуци“. Въпреки това всички знаеха, че Лу Бакенбарда ще отиде. Трябва да отиде. Защото сега Дебелия Вон беше силен, съюзът му със Съвета — стабилен, а пък през последната година късметът бе напуснал Куей Чуан, разпаднали се бяха някогашните здрави връзки със съседните Триади.
Да, и това без съмнение също беше дело на Дебелия Вон. Лу Бакенбарда не разполагаше с доказателства, но как иначе можеше да стане? Как иначе 14 К биха посмели да навлязат незаконно в територията на Куей Чуан, ако Дебелия Вон не беше дал мълчаливото си съгласие? А сега и това.
— Защо не го убием? — предложи ненадейно Визак в настъпилата след поредното избухване на Лу тишина.
Устните на Лу Бакенбарда се разтеглиха в усмивка, но не му беше до смях и той спря върху Визак единственото си здраво око.
— Да го премахнем? Да убием Дебелия Вон? — той отново се засмя, сякаш този път отказваше да повярва, че е възможно. — Как?
— С наемен убиец — Визак отвърна на свирепия поглед на Лу. — Познавам такъв. Той е специалист.
— Специалист? — Лу Бакенбарда се наведе, хвана се за ръба на масата и се засмя. — За да може да пипне Дебелия Вон, трябва да е призрак и да преминава през стени.
Визак наведе глава.
— Моля за извинение, господарю Лу, но този човек е специален. Той ще стигне до Вон И-сун. До Вон и до най-добрите му хора.
Лу Бакенбарда дишаше на пресекулки и стискаше конвулсивно масата. Зачервеното му като маска лице трепереше трескаво. После се отпусна, облегна се назад, съвзе се и се загърна плътно в плаща си. Обърна се и демонстративно започна да разглежда стъклените витрини на стената зад бюрото си — където се намираха главите на трима мощни негови съперници: след това кимна.
Лу Мин Шао свали едната от главите и докато се взираше в нея, през прозрачните като стъкло черти на лицето му премина кратка усмивка, сякаш си припомняше времето, когато го беше убил — безмълвното недоумение в очите на мъртвия, преди да изпусне последен дъх, и приливът на удовлетворението, изпитано после. Без да съзнава, Лу Бакенбарда поглади с върха на палеца нейното слепоочие и се протегна, за да остави главата на място.
— Добре. Но трябва да стане довечера. Ясно? Да ме вземат дяволите, ако оставя този мръсник да живее още един ден! Не и след обидата, която ми нанесе. Веднага се обади на твоя човек. Дай му каквото му трябва и го доведи тука, ясно ли е? Искам да видя що за призрак е. Ако е възможно, още след час, но трябва във всеки случай да е довечера, преди срещата.
Той се обърна и улови погледа на лейтенанта си.
— И да не забравя, Визак. Ще провериш дали приятелят ти е надежден, нали? Напълно надежден.
Визак кимна и с поклон се обърна назад. Лу Бакенбарда не откъсваше поглед от него, докато онзи излезе, след което седна. Ядът му бе отминал, сега мислеше. Известно време мълча и се взира в бележката, драсната на ръка, после се протегна към нея, смачка я на малка топчица, сложи я в устата си и я преглътна.
В първия момент не стана нищо. Но като че ли напрежението в стаята ненадейно се разнесе и Лу Бакенбарда избухна в смях, който ехото връщаше обратно към него.
Без да се церемони, Лу Мин Шао бутна момичето настрана и измъкна огромното си туловище от леглото. Навлече робата, която слугата му държеше, и стегна здраво пояса около кръста си, взрян в лейтенанта.
— Значи вече е пристигнал, а?
Визак наведе глава.
— В приемната е, господарю.
— Без оръжие, надявам се.
— Да, господарю. И под стража.
— А задачата, която искам да изпълни? Той разбра ли с какво е свързана?
— Да, господарю.
— Добре. Как реагира?
Визак се поколеба и хвърли поглед към момичето хан, което продължаваше да лежи в леглото голо и с любопитство следеше размяната на реплики. После отново се обърна към Лу Мин Шао и се взря в здравото му око.
— Нашият приятел е безчувствен като студена риба. Не е от тези, които… реагират.