Погледът на Лу Бакенбарда за миг остана втренчен във Визак, след което се усмихна възхитен.
— Добре. Сега ще ида да го позагрея.
Излязоха. Пътя сочеше Визак. При приближаването им бегачите на Лу Бакенбарда коленичеха и се кланяха. Вратата пред приемната бе препречена от най-добрите му воини — Мен Те и Хуан Джен.
— Добре — Лу се огледа наоколо усмихнат. — Нека приветстваме специалния ни приятел.
Вътре ги чакаше нещо необикновено. Висок мъж, облечен изцяло в бяло, обърнат с гръб към тях, с леко приведена глава, загледан надолу, сякаш в ръцете си държеше нещо. Той се обърна и те видяха какво беше. Бебе.
Лу Бакенбарда зяпна Визак ядосан, че не е бил предупреден.
— Какво е това?
Високият мъж отново сведе поглед към бебето и когато пак стрелна Лу Бакенбарда с очи, го хвърли към него.
Хванат напълно неподготвен, Лу Мин Шао вдигна инстинктивно ръце и улови бебето. В този миг високият извади оръжието си и стреля два пъти. Лу Мин Шао чу ужасени викове. Усети, че подът потрепери, встрани от него сякаш падаха хора, но той оставаше недокоснат.
Непознатият отмести оръжието.
— Неочакваността е мощно средство, не мислите ли така, Лу Мин Шао?
Лу Мин Шао преглътна, гневът му охладня и той се окопити.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, приятелю!
— Тия двамата бяха предатели — спокойно произнесе високият. — Бяха сключили сделка зад гърба ти. Продадоха те на други.
Лу Мин Шао се обърна и погледна към падналите тела на Мен Те и Хуан Джен. Нима беше възможно? Но още докато си задаваше въпроса, прецени, че е напълно възможно. Въпреки всичко тук той беше аутсайдер. Нямаше като другите 489 кръвни връзки с хората си. Служеха му, заставени със сила, не от преданост.
Той погледна към детето в ръцете му, което оставаше странно мълчаливо. Беше хун мао, грозно мъниче, само на няколко седмици. Леко го повдигна, сякаш да изпробва тежината му, но го хвърли обратно към непознатия.
Високият отстъпи назад и детето падна на пода с пронизителен писък. Сега в ръцете си той стискаше нож. Огромен, заплашителен, с бяла перлена ръкохватка.
Лу Бакенбарда извади собствения си нож и с глух рев се нахвърли върху другия мъж, разбрал, че е хванат в капан. Но успя да направи само две крачки и се свлече на колене. Дъхът му изхвръкна със свистене от гърлото, беше съборен от тежестта на Визак, чийто нож потъна до дръжката в горната част на гърба му.
Бебето мълчеше. Лежеше под Лу Мин Шао, смазано под тежестта на двамата мъже.
Визак се изправи и се отмести, оставил ножа си в тялото на предишния си господар, и с очи, обърнати към високия.
Чужденецът се приближи до Лу Бакенбарда, заслушан в мъчителното хриптене на последното му издихание, в кроткото бълбукане на кръвта в прободените дробове. После натисна грубо главата на Лу към пода с подметката на левия си ботуш, завъртя крак, токът потъна в приличното на маска лице на умиращия и разтроши крехката шарена пластмаса на плътта му, сякаш размазваше насекомо.
Леман вдигна поглед от умиращия и срещна очите на Визак.
— Извикай Червения стълб, По Лао. Доведи го веднага тук. Ако попита нещо, кажи му само, че нещата са се променили, и има нов господар.
Главната беше опустяла. Обезглавените тела на онези, които се противопоставиха на Леман, лежаха в редица под часовниковата кула, общо над триста на брой, а наблизо, на огромна купчина, бяха струпани отсечените им глави.
С изпито лице, но с властен вид до тях стоеше Леман и оглеждаше централната част на новата си територия. Лицето му не издаваше нищо в мига на триумф. На двайсет чи разстояние, под сянката на кулата, стояха Сучек и Визак. През последните часове двамата воюваха ожесточено, за да потушат последните гнезда на съпротива и да се убедят, че няма да се чуят новини за нови, преди да им е дошло времето. Бяха победили, властта на Леман стана непоклатима. По сигнал, даден от албиноса, Визак се поклони и тръгна да събере мъжете от главния коридор.
Бегачите прекосиха бавно голямата палуба като приливна вълна и боязливо се приближиха към кулата с разширени очи, вторачени в редицата обезглавени трупове и страховитата пирамида от окървавени черепи до нея. По команда, дадена от Визак, те коленичиха и наведоха чела към пода. Бяха повече от четири хиляди. Всички до един — от Куей Чуан.
Леман постоя за миг, загледан в приведените им гърбове и тръгна между тях, повдигаше брадичката на някого, взираше се в лицето му, после — на друг, не спираше да крачи между тях с безстрашен и господарски вид, като танг; с всяко движение подчертаваше властта си.