— Съзнанието е жилава машина. Само се защитава от повреждане. Това представлява и ефектът на интерфейса — защитен механизъм. Без него би се развалило.
На вратата се почука. Влезе дежурният и след като се поклони на хирурга, връчи на Ким „запечатана“ карта със съобщение. Тъничката ивица от пластмаса мигаше безизразно под изкуственото осветление.
— Извинете ме за момент — Ким стана от стола и се отдалечи от терминала.
— Разбира се — отвърна хирургът. — Ще направя останалите посещения и ще се върна по-късно, ако желаеш.
Останал сам, Ким постави палец върху печата и задейства включването. Върху бялата пластмасова карта се появи съобщение. Той го прочете бавно, като с устни изговаряше всяка дума. Когато съдържанието проникна в съзнанието му, почувства колко мъчително бавен е нормалният път на действие. После го забрави. Препрочете бележката с изумление, а умът му се опитваше да разбере какво се е случило.
— Не би могъл… — промълви Ким с лице към вратата; позата му изведнъж се бе променила. Тялото му се стегна и се приведе като на борец. — Не…
Съобщението беше кратко и подписано с личния код на Толонен:
Ши Уард,
Не можете да виждате дъщеря ми, не се и опитвайте. За двама ви няма бъдеще и със сигурност не си подхождате. Стойте далече от жилището ми и в бъдеще се свързвайте с мене само в офиса. Накрая ви предупреждавам. Ако упорствате, ще направя всичко, което е във властта ми, за да ви унищожа.
Косата на врата му настръхна, докато четеше бележката още един път. Хвърли я и се върна към терминала. Седна и набра кода за достъп, който му беше дала Джелка. Частният й код, известен само на нея и на него. Изчака гневен и ужасен. Нещо — познаваше го, но не можеше да му даде определение — го бодеше в ключицата. Нищо не се появи дълго време. Екранът оставаше празен, само пулсирането на сигнала за изчакване показваше, че машината се опитва да ги свърже. Изведнъж, почти неусетно, екранът се промени, но не показа лицето й, както се надяваше, а съобщение. По-кратко от бележката на Толонен и по-малко лично, но все пак знак за него, че тя няма нищо общо с това:
„Нанкин. Южен порт 3. Меридиан.“
В Нанкин беше големият космодрум, който обслужваше колониите. Южен порт 3 е сигурно мястото на отлитане, а „Меридиан“ — името на кораба. Но защо му е оставила тези подробности? Освен ако…
Замръзна. Бързо изключи, после извика данните за полетите от Южен порт 3 в Нанкин и намери името на „Меридиан“ на втора страница. Потръпна. Имаше седем часа. Всъщност по-малко от седем часа. Само толкова време, за да стигне дотам и…
И какво? Той седна. Сърцето му туптеше до пръсване, ръцете му трепереха. Нищо не можеше да направи. Толонен е бил сигурен в това. Дори в този миг може би го следят. Но трябва да се опита. Никога няма да си прости, ако не опита.
Изправи се бавно, чувстваше слабост. Обърна се и хвърли поглед към тъничката ивица на картата, останала на пода в другата страна на стаята; сега успя да разпознае усещането, което не можа да назове. Беше тъмно, огромно и празно като шахта; ужасно и обезсилващо, то го смазваше даже докато беше още тук; караше го да се чувства изпразнен, близо до смъртта. Всичко беше загубено. Беше я изгубил.
Макар усещането да го обгърна, в него се пробудиха гняв и решителност. Не. Той ще опита. Ще отиде при нея, напук на заплахите на Толонен. Трябва да опита. Защото няма нищо по-важно за него от Джелка. Нищо в цялата безкрайна вселена.
Сучек вървеше до носилката. По Лао и Визак бяха на няколко стъпки пред него в челото на процесията. Приближаваха края на коридора и мястото на срещата. Леман грижливо подбра малобройния отряд, който маршируваше под знамената с черни кучета — само две дузини, включително и знаменосците. Затова Сучек се чувстваше неспокоен, отвратително беззащитен тук, на територията на Червената бригада.
Срещата бе препотвърдена от кратка бележка. Изпратеното до Дебелия Вон съобщение безцеремонно заявяваше, че босът на Куей Чуан ще се срещне с него само на територията на Червената бригада и никъде другаде. Уточняваше времето и мястото и информираше Вон И-сун, че копия от съобщението са изпратени и на всеки един от останалите четирима босове. Последното беше елементарна предпазна мярка, защото ако Дебелия Вон замисляше нещо срещу Куей Чуан, мястото изглеждаше също толкова добро, колкото всяко друго. Ако казаното от Визак беше истина, през последните шест месеца Триадата „Обединени бамбуци“, ръководена от Дебелия Вон, беше се разпростряла до Червената бригада на Юн Мъртвеца. В такъв случай на Сучек му изглеждаше странно да постъпват така — беше равносилно да си сложат ръката в устата на тигъра. Но Леман заповяда.