Тогава го видя: ниско вляво, с проблясващи очертания под слънчевата светлина и струйката дим, издигаща се в сиянието. Забави камерата и смени посоката, като я насочи по траектория, обикаляща съда от юг.
Пак усети ускоряването на пулса си. Устата му изсъхна от предчувствие. Сал, беше сал! Но по-голям, много по-голям от другия. Толкова голям, че той се облегна назад с изненадана усмивка. Не един, а няколко. Огромни, по-големи от всичко, което досега е виждал или си е представял, че може да съществува. Бавно издигна камерата нагоре в небето, докато тя започна да кръжи над странната армада отдолу.
Бяха пет: масивни, идеални шестоъгълници, като кръпки от гигантски юрган с дължина една ли от всяка страна, хлабаво завързани заедно с въжени мостове на дванайсет места. Тук-таме към различните ръбове бяха закотвени по-малки салове като онзи, който видя в устието.
Бен втренчи смаяно поглед към най-близкия сал и го разгледа в детайли. Върху него беше натрупана пръст, покрила донякъде повърхността му — тонове, хиляди тонове пръст. Тъмна, плодоносна пръст, сега на места скрита от сочна зелена трева, на други — от лехи със зеленчуци. В центъра имаше мъничко селище от трийсетина колиби, струпани в кръг около средищния дом. От селището излизаха пътеки: пътеки, тук-таме осеяни с магазинчета и водонапорни кули.
Наклони камерата и погледна. Всеки от петте сала беше организиран на същия древен принцип. Единственото, по което се различаваха, беше размерът на централния сал.
Тук — мислеше си той, — тук ще намеря отговорите. Плъзна нежно и внимателно ръка на контролния пункт, и спусна камерата надолу по дълга, ленива спирала към широкия нисък покрив на средищната къща.
Мег стоеше на долната ливада с поглед, вперен оттатък залива. Ядосваше се. Бяха минали два часа, откакто й каза, че идва, а още нямаше следа от него.
Прилив. Под краката й в края на малката стълба, опряна на самия бряг, мъничката гребна лодка се люлееше леко. Изкушаваше се да се качи в нея, а него да прати по дяволите, но зад гнева й се криеше изгарящо любопитство. Вече почти година той я включваше във всеки етап и всяко решение, но сега — без видима причина — отново я бе заключил отвън: вратата физически преграждаше участието й.
Тя огледа гористите склонове, вилите, Стената отвъд тях. Понякога се чувстваше толкова самотна тук, някак изолирана, сякаш никога не бе докосвала Бен. Никога. Той като че ли се радваше на пустите улици, на безжизнените изображения, които — освен тях тримата и стражите — бяха единствените обитатели на Имението. Като че ли това му стигаше. Но тя отдавна беше осъзнала, че нещо й липсва.
Докосна горните си зъби е език и тръсна глава. Дори не смееше да мисли за това, тъй като да мисли ще означава да го изкаже, а признаването му ще е предателство към Бен. Все пак мисълта оставаше.
Искаше да поговори с някого. Някой не толкова рязък и неприветлив като брат й. Някой, с когото да споделя.
През нея премина лека тръпка. Някой, с когото да споделя. Цял живот споделяше всичко с Бен. Беше се научила да вижда света с неговите очи. Изведнъж това се оказа недостатъчно. Не че беше нещастна така. Радваше се на общуването с Бен и обичаше да го гледа как работи. Беше просто като…
Разсмя се, осъзнала, че отново е стигнала до края — и буквално, и метафорично. Под голите й крака земята рязко изчезна, водата се оказа на десет стъпки от мястото, където тя балансираше. Още една стъпка и щеше да падне.
Мисълта за това й припомни деня, когато той спаси живота й; беше се гмурнал в студения настъпващ прилив, беше я извлякъл, изпаднала в безсъзнание, от вълните и отново й бе вдъхнал живот. Без него, съзнаваше тя, е нищо. Но дори и така, пак се стремеше към нещо повече от него. Към нещо различно.
Обърна се и бавно тръгна към вилата, като се наслаждаваше на слънцето по гърба си, на незабележимия разхлаждащ бриз по врата и ръцете. В кухнята разчисти масата, остърга закуската на Бен в кофата за боклук, после се зае да разтреби. Започна да приготвя обяда и да бели картофи, като тихо си припяваше, когато Бен най-сетне се появи.
Тя не го чу. Усети го, когато я обгърна с ръка и я обърна с лице към себе си.
— Извини ме — той я целуна по челото. — Просто исках да изпробвам нещо ново, това е всичко. Една нова идея…
Тя се усмихна, спокойна, че отново са заедно. В същото време разбра, че крие нещо от нея.
— А следващата сцена? Мислех, че ще я започнем по-рано.
— Ами… — той гледаше покрай нея през решетката на прозореца към залива. — Реших, че за известно време можем да я оставим. Новото… — премести поглед върху нея и я целуна по носа. — Да излезем навън, а? До реката? Мина доста време, откакто не сме използвали лодката.