Ние, семейство Шепърд…
Той й подаде чантата.
— Заповядай. Ще свършиш останалото. Аз трябва да приключа и с избата.
Тя кимна, за известно време остана неподвижна, докато го гледаше как се връща вътре, след това се обърна и застана с лице към водата. Оставаха още три часа до залез-слънце. При тази мисъл страхът я стисна за гърлото, мускулите на стомаха й се стегнаха. Не че и това щеше да има някакво значение.
— Добре, майната ти, Бен Шепърд — тихо просъска тя, отправи се към следващите срязани квадрати и приклекна, а неудобната форма на пистолета я притискаше отстрани. — Майната ти на теб, на Тюл и на цялото ви твърдоглаво семе.
— Бен?
Той се извърна и погледна към нея от седалката на стария зелен велосипед.
— Какво има?
— Какво да правя, ако те дойдат, докато те няма?
— Няма да дойдат — той се пресегна назад да провери буксирното въже. — Впрочем ще се върна, преди да се мръкне. Но ако ще се чувстваш по-спокойна, защо не се качиш до старата църква и не седнеш на стената? Оттам ще имаш добър изглед към ставащото. Ако те наистина дойдат, можеш да се скриеш в кулата, докато се върна. Разбрано?
Тя неохотно кимна и загледа как той превърта педала назад и се готви да тръгне.
— Бен…?
Той се разсмя.
— Сега пък какво има?
— Пази се.
Той се засмя, силните му крака въртяха нагоре по стръмния склон покрай живия плет, а отзад трополеше плътно натоварената шейна.
След десет минути беше стигнал над равнището на фериботния път. Остави колелото до стената край старата пощенска кутия, отвърза шейната и като я плъзгаше по релсите, се насочи към кея.
Лодката с греблата беше там, където я бе оставил преди десет дни. След като натовари шейната в средата на дългата тясна лодка, я тласна към плитката вода, скочи на борда, взе греблата и отплава през тесния пролив.
Пътят към старата железопътна линия беше труден, каменните стъпала — хлъзгави, на места обрасли. Шейната като че ли ставаше по-тежка с качването, по-тромава, но най-сетне достигна петнайсетина метра над реката, където старата линия се виеше сред дърветата.
Остави шейната долу, като намести жлеба в основата на релсата, после приклекна, извади тъничката кутия на комсета и го отвори. Включи екрана и бързо прегледа камерите. Пред взривения печат нямаше никакво движение. По-нататък беше оживената армада от салове. Пет от по-малките салове се подготвяха, на борда се трупаха запаси от скъпоценното гориво заедно с големи пирамиди оръжие — в основната си част недодялани копия, брадви и криваци.
Удовлетворен от видяното, той изключи комсета и го закрепи здраво на гърба си. Привърза кълчищното въже към колана си и отново потегли, затича се между линиите на юг към стражевата кула, а шейната се плъзгаше гладко зад него.
Шейната лежеше вляво от него, скрита в гъстия шубрак. Под него, само на около седем-осем метра над дигата, беше бетонният бункер с ярко осветени прозорци. От мястото, където лежеше с притисната към гърдите заредена пушка, Бен можеше да види, че единият прозорец е отворен. Във въздуха се носеше музика. Чуваше се Юе Ер Као, „Луната е високо“.
За момент се разсея, чудеше се какво означава да си страж — да си хан — тук, в тази странна земя, да слушаш една от най-китайските мелодии и да мислиш за дома. За Китай през половината свят. На какво ли прилича това усещане?
Слушаше, макар да знаеше, че губи време, но беше неспособен да помръдне. Музиката го бе трогнала както никога досега. Беше се разнежил. Вдигна поглед и намери бледата луна, увиснала като привидение в небето на ранната привечер.
Луната. Затвори очи и я видя кръгла и блестяща като дупка в тъмнината и в същия миг видя в далечния край на долината нейния негатив и хората от Глината, струпани от другата му страна в очакване да нахлуят.
Луната…
Отвори очи и почувства през него да преминава болезнен копнеж. Копнеж да е нещо друго, някой друг. Да е хан, речен пират, човек от Глината. Да е…
Да бъде някой друг, а не който е… Това беше. Това го подтикваше.
Бен се обърна към долината, за кратко пленен от красотата на гледката. В топящата се светлина ято птици сякаш блуждаеше над реката, а мъничките крилца на телата им отново и отново се сгъваха и разгъваха като воал, развяван от бриза. Колко пъти е виждал това? Колко пъти е съзерцавал красотата му?