Тя се приближи и оправи камерата, докато той измърмори в знак на задоволство:
— Добре. Сега втората.
— Бен?
Погледна я разсеяно.
— Какво?
— Какво правим, Бен? Защо ти е нужно?
Очите му срещнаха нейните и бързо се извърнаха. Пресякоха погледи съвсем за кратко, но достатъчно тя да разбере. Той не знаеше. Не знаеше защо. Причината беше в самия него.
Тя потрепери и отново го погледна. За първи път забеляза ракетната установка в тревата до велосипедите им. Грубата й сила бе подчертана от тънката кожена лента.
— Втората — повтори той. — Моля те, Мег. Нямаме много време.
Тя изпълни нареждането му и я фокусира върху неголямата тълпа, която стоеше пред стария хан на замъка и пиеше.
Пиеха… Или се преструваха, че пият, дишат и говорят. Всичко беше само празна преструвка. И зад всичко това — Бен, движещ мъртвите си кукли — единственото, което за него си заслужаваше.
Мъртво — помисли си тя. — Всичко е мъртво. Може би затова той има нужда от нещо различно. Да го направи живо. Да му даде дъх и плътност. Но обяснението не я задоволяваше. Объркването й оставаше и с него нарастваше и усещането, че е трябвало да се противопостави на Бен и да извика Толонен. Сега беше твърде късно.
— Погледни — Бен посочи към горния екран вляво. — Ето там, над джонките.
Тя се приближи и застана зад него. В обсега на камерата влезе първият парен сал, който напредваше по водата с палуба, натоварена с тъмни заплашителни фигури. При вида й страхът на Мег се върна; сякаш нещо остро, студено изсмукваше волята й. Как могат да се преборят с тези същества? Как да надвият такива странници?
— Я да чуем какво си говорят — подхвърли Бен и се протегна към едно копче на таблото под екраните. Веднага се разнесе мек гърлен брътвеж. Като го чу, Мег се разтрепери и обърна глава към луната. Ами ако всичко свърши дотук? — мислеше си тя. — Ако всичко е погрешно?
Но Бен явно не хранеше никакви съмнения.
— Добре — обърна се той към нея. — Точно така, както си го мислех. Готвят се за фронтална атака срещу града. Казали са на родените в Глината да слязат до реката над търговския кораб, а на хората от саловете — по-надолу, край стъпалата на старата митница. Тюл планира маневра клещи. Иска да събере всички хора от града на едно място и там да се разправи с тях.
— И какво ще стане? Какво ще правят после?
Бен се смееше.
— Морфите ми ще се бият с тях.
— Ще се бият? Но как? Не са програмирани да водят битки.
— Разбира се, че са. Хореографски сме отработили повече от осемдесет различни движения.
Тя се вторачи в него, удивена, че той не може да разбере.
— Да, но… другите нали не са програмирани? Могат да направят нещо… неочаквано.
— Така е.
— Ама ще ги нарежат на ленти!
— Може би. Във всеки случай поне един-двама. Но не всичките. Ще командвам някои от тях чрез оборудването тук. Например едрият моряк или този хан с куцането. А и други. Ще се превключвам от тяло в тяло. Ще удрям там, където най-малко ме очакват.
Мег се намръщи, опита се да го разбере, да схване какво иска той от това безумие, но нямаше време. Бен се бе обърнал и легнал върху централното табло — завършваше дребни уточнения по мизансцена — когато отвъд реката, от дълбоката сянка под надвесените дървета, две канута се оттласнаха от брега и, посребрели от бързане, прекосиха водната тъмнина.
В долината се носеха викове. Ужасяващи, неземни звуци. На калдъръма пред древната странноприемница тълпата замълча и се загледа в пристанището. Там, в сянката на тримачтовия търговски кораб, под лампата се бореха две фигури; сякаш се бяха прегърнали. За миг бяха само двама, но после като демони, изпълзели от процеп в самия ад, върху речната стена се появиха дузина родени в Глината, като крещяха и пищяха пронизително; тъмните им изгърбени фигури се насочиха към града.
Чуха се викове, първи възгласи на паника и тълпата се разпръсна. Някои побягнаха към търговския кораб, но повечето тръгнаха наляво към сигурността на митницата. Последните не бяха успели да стигнат далече, когато група от диви на вид създания — може би общо половин дузина — изскочи от тъмнината на една от близките до морето къщи и се сблъска с тях. Едри мъже с първобитни брони, с назъбени брадви и заплашителни криваци в ръцете.
— Назад! — извика някой. — Поискайте помощ от странноприемницата! Там има оръжие!
Но дори след като се чу викът, страховитите нападатели се втурнаха към челото на тълпата. Писъците изпълниха въздуха. Ужасяващи, жалостиви писъци, сякаш умираха истински хора.
Най-напред тълпата беше изтласкана назад от злостната яростна атака. Неколцина паднаха под дъжд от удари, с отсечени от телата крайници или размазани с чук черепи, но останалите, окуражени от усилията на младия страж на замъка, пак започнаха да се бият. Като използваха каквото оръжие им попадне под ръка, изтласкаха хората от саловете стъпка по стъпка назад към митницата. Още по това време ония от саловете се присъединиха към нападателния отряд, струпаха се на стълбите и навън по осветения от лампи кей.