Ван Со-леян стоеше до перилата над тъмното спокойствие на Нил и гледаше пълния сияещ диск на луната. Толкова дълго се беше сдържал, бе обуздавал естествения си импулс да се противопоставя и да разрушава. Но сега — най-после — търпението му щеше да бъде възнаградено.
Поглади с ръце големия си корем и широко се усмихна. Странно беше колко далече бе стигнал през последните няколко години. Още по-странно беше, че не бе усетил това още от началото. Но то винаги си е било там — още от първите му съзнателни мигове.
Никога не го разбраха. Никой от тях. Баща му още отначало не го харесваше; малкото топчесто създание, което се беше пръкнало, го отблъскваше. Майка му упорстваше известно време, но го смяташе за инатливо, своенравно дете. Ужасена от поведението му и неспособна да го контролира, освен с най-строги мерки, тя го отхвърли от себе си, преди той да навърши три години, след което нямаше нищо общо с него. Когато той беше седемгодишен, внезапната й смърт съвсем не го засегна, беше неспособен да сподели общата скръб, но това му даде странно, недетско разбиране за собствената му природа. От този момент нататък той знаеше, че съдбата му е да стои встрани от яркия кръг на човешките взаимоотношения; да бъде само зрител, странящ от близките и роднините си. Да бъде хан, син, но всъщност никой; по-скоро някакво чуждо създание, преродено в плът и кръв. И от това моментно прозрение дойде подтикът да се противопоставя, импулсът да унищожава всичко, до което се докосне.
Никой никога, дори и Мах, не разбра колко дълбоко в него се корени този импулс; колко силно го тегли подтикът да разрушава, увлича го като гладко бяло камъче, уловено от океанския прибой. Не власт искаше той, а възможностите, които дава властта: възможността да пречи и да покварява, да разгромява и да надделява. Да унищожи… дори и целия свят, ако пожелае. Целия свят… Не, дори и Мах не искаше това. Дори той би се спрял пред някои неща.
Кислородните генератори, например. Огромните помпени станции, които проникваха дълбоко в земната мантия, за да източват енергийните резервоари и да превръщат основните градивни тухли на живота в най-скъпоценното нещо от всичко — въздух. Мах знаеше за тях, въпреки че бяха секретни. Той знаеше, че без тях животът в Чун Куо би бил невъзможен — непоносим като ледените води на Марс. Но никога — дори за миг — не би помислил да направи нещо, с което да им навреди. Да ги унищожи. Беше немислимо. Не, това, което искаше Мах, беше краят на старото — на Седмината, на Градовете и на задушния свят, разделен на нива. А след това? Е, честно казано, Мах не го беше обмислил. Неговата представа за новия ред беше доста мъглява; фина тъкан от идеали, които не бяха по-материални от въздуха, който дишаше. Неизбежно беше. Защото ако той си беше представил какво би станало — какво наистина би станало — когато Градовете паднеха, би потръпнал от страх при мисълта за мизерията и разорението, които щяха да настъпят.
Но той — Ван Со-леян, танг на Африка — беше мислил дълго й упорито по този проблем. Беше си представял дългите, пълзящи колони от скелетоподобни фигури, нижещи се по голата, безкрайна пустиня. Беше ги виждал в ясната, сива светлина на утрото, кретащи по пътя отникъде за никъде, черните езици в съсухрените уста, празни очи, втренчени право напред, докато навред мъртвите бяха натрупани на гниещи купчини; всяка следа от човешка топлина, всичко човешко постепенно чезнеше от залинялата плът. В такива моменти ноздрите му трепваха в погнуса, като че ли усещаха натрапчивата воня на гниещи тела. И той се усмихваше.
Да. Той ясно виждаше това. Един умиращ свят, противният му, нерегенериран въздух, изпълнен с мрака на разрухата. И след това — нищо. Нищо освен скали, вятър и солени океани. Нищо за милион години.
Той сведе очи, загледан над тъмната повърхност на реката към Долината на царете. Тук смъртта беше на една крачка. Тя беше мрачната му компания, винаги присъстваща, по-интимна от любовница. Можеше да почувства дъха й върху лицето си, ръцете й, милващи меката му закръглена плът; потрепери от това докосване — не от страх, а от някакво странно неумолимо удоволствие.
Не. Никой от тях не го познаваше. Нито един. Хун Миен-ло, Ли Юан, Ян Мах — всеки виждаше само повърхността му, меко закръглената маска от плът. Но под нея — под тъканта на физическата същност — имаше нещо твърдо и неподатливо; нещо напълно враждебно на живота.
Той се обърна, заслуша се във воя на ветровете над главата си и се засмя възторжено. Изведнъж въздухът се изпълни с птици, завръщащи се към гнездата си от отвъдната страна на реката, дългите им, тъмни тела, които се спускаха и кръжаха високо над лунната тъма на Нил. И тогава те се гмурнаха една по една в тъмната вода, като образуваха внезапни кръгове от светлина.