— Благодаря, майстор Чу — каза Ли Юан признателно. — Ще ви повикам, когато свърша.
Той ги наблюдаваше, докато излизаха, след което се обърна, загледан в черната лакирана платформа в центъра на стаята — голям, кръгъл постамент, широк шест чи, на чиято повърхност беше гравиран голям Юе Лун; цялото това нещо лежеше върху седем златни драконови глави. Той беше идвал тук преди много години, седеше в краката на баща си. И докато баща му разказваше за старото, достойно наследство, призрачните изображения на неговите предци отново ходеха по земята, а думите им бяха също така силни и отекваха като по времето, през което бяха изречени. Винаги изглеждаше като магия — много повече от умело създадените с компютър фамилни изображения в Залата на вечния мир и покой, защото беше истинско. Или е било истинско. Все пак беше минало време, откакто той бе дошъл тук. Откакто се бе оставил да бъде въвлечен в миналото.
Това беше слабост — като историята с Фей Йен — но все пак поне веднъж можеше да си я позволи. И тогава може би безпокойството би го напуснало, мъртвата уста на миналото в главата му би млъкнала.
Той погледна кутията в ръцете си, огледа датата, щампована върху твърдата пластмаса под Юе Лун, след това щракна ключалката, отвори я и извади твърдия зелен пластмасов диск, който съдържаше образите, записани през съответния ден. За един миг само гледаше, спомняше си онзи момент в гробницата преди дванайсет години, когато беше носил първия от ритуалните предмети на баща си. Пи, символ на небесата — голям диск от зелен нефрит с малка дупка, пробита в центъра. Това тук беше като едно по-малко пи, по-леко, по-топло на пипане, но в същото време някак същото, имаше я дори и малката дупка в центъра.
Ли Юан огледа редовете обковани със злато кутии, подредени по стените, и усети едва доловима тръпка при мисълта за цялото това време, за всички спомени, съхранени тук, след което отиде при вратите, водещи към градината, затвори ги, дръпна дебелата копринена нишка, която висеше от тавана, и издърпа надолу големите щори, за да скрие дневната светлина.
Той прекоси помещението, наведе се над платформата, за да постави диска върху шпиндела в центъра на големия кръг от дракони, и отстъпи назад; Изведнъж лампите в стаята угаснаха, а пространството над платформата се изпълни с бледо сияние.
— Аз съм Ли Юан — каза той отчетливо, за да може машината да разпознае гласа му, — велик съветник и танг на Чен У Чу.
— Добре дошъл, чие хсия — отговори машината с мек мелодичен глас. — Какво бихте искали да видите?
— Овощната градина — гласът му слабо потрепваше. — Късно сутринта. Лин Юа с брат ми, принца Хан Чин.
— Чие хсия…
Светлината във въздуха затрептя и придоби очертания. Ли Юан задържа дъха си. Образът беше с ясни контури, почти действителен. Той можеше да види пъстрите сенки на листата по тъмната земя, танцуващите във въздуха прашинки, но ако протегнеше ръка, тя щеше да премине през празно пространство. Обикаляше бавно, придържаше се към тъмнината и гледаше майка си през дърветата, полите й, които се стелеха около нея, лицето й, изпълнено със слънчева светлина и смях. Деветмесечният му брат Хан пълзеше по тревата до нея. Докато ги гледаше, тя се наведе напред, хвана малките крачета на Хан и със смях го издърпа отново към себе си. Тя позволи на Хан да се отдалечи на няколко чи от нея и пак го дръпна назад. Хан се кикотеше — обикновено бебешко гукане, бликащ смях, който предизвика усмивка на лицето на Ли Юан, при все че болката стягаше гърдите му. Не, той не грешеше. Точно това си бе припомнял по-рано, дълбоко и подсъзнателно. Този момент, откъснат от времето преди настоящето, и едно дете — брат му — което толкова приличаше на неговото собствено, че да ги смята за различни хора изглеждаше някак нередно.
Той погледна във вълшебния кръг от светлина, омагьосан от видението на този отдавна отминал ден, и почувства някаква боязън. Не можеше ли да стане така? Не можеше ли човек да се прероди — нова топка плът, оформена за следващия етап от пътя? Не вярваха ли древните будисти точно в това? Затвори очи, замислен за руините по хълмовете над имението, след което се обърна настрани.
Слабост, слабост…
Разтърси глава смутен. Какво беше това? Какво, в името на боговете, правеше той? Когато се обърна пак с намерението да изключи образа и да излезе, замръзна, загледан в светлината, пленен от видението на майка си, люлееща брат му, от израза на любов, на пълно преклонение, изписано на лицето й.