Простена, болката на копнежа беше толкова ужасна, толкова съкрушителна, че за момент не можеше да диша. Тогава се измъкна от заклинанието, хвърли се в кръга от светлина и свали диска от шпиндела.
Когато помещението отново се изпълни със светлина, той трепереше, потресен от лекотата, с която беше омаян. Това бяха, както можеше да прецени, онези последни моменти преди идването на Бен Шепърд. Копнежът по миналото беше като тежка верига, която се увиваше здраво около него и го поваляше. Да се поддаде на това желание беше по-лошо от самото желание. Слабост, която не биваше да се допуска. Не, не можеше да бъде танг и да чувства всичко това. Трябва да се върви напред, не назад.
Той остави диска да се плъзне от пръстите му, след което се обърна и тръгна към вратата. Имаше работа, която трябваше да свърши, имаше срещи с министри. Неясното бъдеще го привличаше. Трябваше ли той, неговият архитект, да бъде нерешителен? Трябваше ли да види как всичко пропада?
Разтвори широко вратите и излезе. Крачеше бързо по коридора, слугите бързаха да коленичат, допрели глави към пода, докато той преминаваше. Вече в работния си кабинет, седна зад голямото бюро, докато слугите му се щураха насам-натам, за да съберат висшите чиновници. След няколко секунди на вратата се появи не Нан Хо, нито секретарят му, Чан Ши-сен, а първата му съпруга, Миен Шан.
Той вдигна изненадан поглед.
— Миен Шан… Какво има?
Тя пристъпи две крачки в стаята, сведе глава сдържано, нерешително.
— Прости ми, съпруже, но мога ли да поговоря с тебе за момент?
Той се намръщи.
— Нещо случило ли се е, Миен Шан?
— Аз… — тя вдигна поглед към него, после пак сведе глава и кимна леко. Страните й бяха леко поруменели. Тя преглътна и започна отново: — Чие хсия, аз… не за себе си, разбирате ли…
— Не — каза той нежно. — Кажи ми, жено, какво има?
— Става дума за Лай Ши, съпруже. Това горещо време…
Той се облегна назад загрижен. Лай Ши, втората му съпруга, беше бременна в четвъртия месец.
— Тя добре ли е?
— Тя… — Миен Шан се поколеба, след това заговори отново: — Хирургът Ву каза, че няма нищо лошо. Тя беше в безсъзнание за съвсем кратко. Детето е невредимо.
— В безсъзнание? — обзе го внезапен гняв, че никой не му е съобщил това при завръщането му и се изправи.
Миен Шан го погледна отново — с боязливо, уплашено изражение, след което пак наведе глава.
— Тя… припадна. В градината. Играехме на топка. Аз… — тя се поколеба отново, но този път се овладя и се застави да каже всичко, вдигнала глава и загледана в очите му. — Помолих майстор Нан да не ти казва. Ти си толкова зает, съпруже, а това е такава дреболия. Не исках да се безпокоиш. Лай Ши изглеждаше отлично. Беше само моментно пренатоварване. Но сега тя си легна…
Ли Юан заобиколи бюрото и се извиси над малката фигура на първата си съпруга.
— Извикала си хирурга Ву?
Тя сведе глава, почти разплакана; страхуваше се от гнева на съпруга си.
— Той каза, че е треска, чие хсия, от въздуха и от топлината. Прости ми, съпруже. Не знаех…
— Виждам. И тази треска — тя сериозна ли е?
— Хирургът Ву казва, че ще премине. Но аз се тревожа, чие хсия. Дните са толкова горещи, а въздухът е толкова сух, така неблагодатен.
Ли Юан кимна. Той самият го беше забелязал. Вгледа се в нея за момент, съзерцаваше смирената й стойка; колко се различаваше от Фей Йен. Тогава, трогнат от нейната загриженост, я притисна към себе си, загледан меко в закръгленото й лице.
— Иди си сега, Миен Шан, и седни при Лай Ши. Щом свърша тук, ще дойда колкото може по-бързо. Между другото, ще дам нареждания на Нан Хо да премести целия Двор в плаващия дворец. Не мога да оставя жените си да се мъчат в тази жега.
Миен Шан широко се усмихна, доволна от чутото. И все пак усмивката й, която трябваше да го е стоплила, просто го накара да се почувства виновен, че не може да й отвърне със същата топлота.
Той въздъхна, изведнъж почувствал умора от всичко.
— Прости ми, Миен Шан, но трябва да се свършат толкова много неща.
Тя се отдръпна, свела поглед.
— Съпруже…
Той я гледаше как си тръгва, след което се обърна и заклати глава, ядосан на себе си. Защо беше толкова студен с тях? Не бяха ли те все пак най-добрите жени — нежни и любещи, загрижени за здравето му? Защо тогава трябваше да проявява такава липса на уважение? Такова безразличие?
Или беше по-просто? Не беше ли така, както Бен му беше казал тогава? Не беше ли той все още влюбен във Фей Йен?
Той постоя за момент, дишаше дълбоко, осъзнаваше, че го разбира — за пръв път, откакто я беше отпратил. Той я обичаше, да, но това сега нямаше значение. Беше обвързан с новите си жени. Досега не се бе сблъсквал сериозно с това. Беше оставял нещата да се изплъзнат с надеждата времето да ги излекува, сами да се оправят, но това не стана. Беше толкова просто — да не правиш нищо. Беше му липсвала воля. Но сега…