— Искам да получа шанс да докажа правотата си — каза Фишер. — Да се срещна с Карвър и да му кажа в лицето, че е лъжец и мошеник. Че от осемнайсет години баща ми го купува.
Кустоу подсвирна.
— Искаш да му кажеш това в лицето?
— Ще те съди — каза Паркър.
Фишер се усмихна.
— Кенеди се надява точно на това. Той иска сам да се заеме с делото. Аз съм му предоставил всичко. Счетоводните книги, номерата на папките, записи на разговори.
За първи път откакто тълпата беше напуснала клуба, Майкъл погледна напред и се усмихна.
— Готов си да направиш това?
Фишер кимна.
— Готов съм преди всичко останало. След тази първа среща с Кенеди. Въпреки че може би ми трябва някаква застраховка.
Бавно, но като постепенно набираше сила, Майкъл започна да се смее. В следващия момент вече всички се смееха. Сервитьорът, който донесе ча, ги огледа, след което вдигна рамене и си отиде, запазил мислите си за себе си.
Емили се обърна, огледа се, опита се да прецени сериозността на проблема с един поглед, но беше трудно да възприеме всичко наведнъж. Окото беше нарисувано до най-малки подробности — изкривеното от мъка лице на някой старец или празното, безнадеждно взиране на тихо, търпеливо дете; воплите на млад сляп просяк или тихото страдание на лицето на майката, която още люлее отдавна мъртвото си дете. Пред лицето на цялото това лично нещастие общата картина просто се изплъзваше. Такова голямо страдание беше буквално невъобразимо. Тя смяташе Европа за лошо място, но чак толкова…
Тя бе слязла ниско долу, на ниво единадесет, точно над Мрежата, в самите основи на хсиен Вашингтон, за да рекламира наскоро откритата „Кампания за социална справедливост“. Планът й беше да финансира и построи петдесет „Центъра за грижи“ из целия Град, за да опита да реши проблема с ограничаването на правата на долните нива, но от момента, в който беше стъпила тук, в Мейн, беше разбрала колко патетична, колко печално неадекватна е тази мисъл. Само за да се започне беше необходимо сто пъти повече от това, което предлагаха. Само на тази палуба имаше повече от петдесет хиляди души — петдесет хиляди на палуба, проектирана за не повече от осемнайсет хиляди!
Когато беше избрана за председател на Комитета на младите съпруги, тя мислеше, че това би било начин да се свърши нещо полезно. През следващите шест месеца хвърли всички сили за организиране на срещи и събиране на средства. Но сега, като погледна това отстрани, разбра. Тя се залъгваше. Имаше само един начин всичко да се промени. От върха. Да бъдат унищожени ония, които допускаха това да продължава.
Ходеше сред тълпите, чувстваше как хиляди ръце допираха или подръпваха леко коприната й, хиляди очи се обръщаха към нея, умоляваха я негласно: Помогни ми! Нахрани ме! Освободи ме от този ад!
Над нея се надвесваха камерите на медиите, улавяха сцената, фокусираха се върху изражението на лицето й. И когато тя се завръщаше на голямата платформа със знамената и видните гости, до нея се лепваше репортер, който на висок глас настояваше за изявление.
— Просто покажете това — казваше тя. — Покажете на средните нива, че така живеят хората тук. Всеки ден. И… — и тя се насилваше да изрече лъжата, — и че те могат да помогнат. Ако дадат само по един юан за кампанията, ще помогнат да се преборим с цялото това страдание.
Тя се обръщаше бързо, за да не би гневът и горчивината да я накарат да каже повече. Не. На никого нямаше да помогне, че тя говори пред хората. Най-малко пред тези хора. Нужни бяха действия. Действия като тези, които беше предприемала преди.
Беше време да се организира наново. Да приеме фалшивата самоличност, която Де Вор бе приготвил за нея преди толкова години, и да стане Рейчъл де Валериан. Терорист. Анархист. Изравнител.
Да. Беше време Пин Тяо да се преродят.
От мястото, където стоеше Ким — от високата наблюдателна галерия, на две ли над повърхността на великия океан — събитията в големия свят изглеждаха отдалечени като звука от далечна гръмотевица. Нощта беше спокойна, безмерна, мракът се стелеше във всички посоки. Без край. Буквално без край. Можеше да се движи вечно в този мрак, без никога да достигне границата му.
Мрак — помисли си той. — Накрая няма нищо друго освен мрак. А през целия си млад живот беше търсил светлината. Бореше се за нея, както гмурецът се бори да изплува от голямата дълбочина.
Някъде в далечината вълните се разбиваха в неравна бяла ивица по протежение на обкръжаващия ги вълнолом. От мястото, където стоеше, тази линия изглеждаше крехка и непостоянна и все пак той беше прелетял над нея и беше видял надигащите се водни грамади; вълни, високи по петдесет чи, да връхлитат свирепо върху ръбестия вълнолом, и при тези гледки се боеше повече, отколкото при гледката на големия средокеански Град, който бяха построили тук, над бездната Зом.