Той се обърна. Високо над него, над големия пилон на върха на централния блок, нощното небе бе обсипано със звезди — милиони звезди, които горяха с нажежен блясък — картина, която той трудно можеше да си представи. Тази картина, толкова различна от симулациите, го изпълваше със страхопочитание. Бяха истински! До този момент всичко беше в главата му като някаква сложна триизмерна графика. Но сега, когато го виждаше със собствените си очи, знаеше какво му е липсвало. Тази широта, тази необятност, будеща боязън. Това беше нещо, за което знаеше и до което никога не се беше докосвал. Никога до този момент.
Той се обърна назад, забелязал едва доловимото движение на наблюдателната платформа. Долу, по нивата, не чувстваше нищо, като че ли беше на сушата, но тук приливът на великия океан можеше да се усети въпреки вълноломите и големите ледени вериги, които държаха Града закотвен за дъното на океана, на десет ли дълбочина.
Погледна замислено надолу. Нещо в него съответстваше на тези огромни, непрогледни дълбини под сътворената от човешка ръка крехка плаваща платформа на Град Океан; на цялото това тегло и налягане. Нещо тъмно и противно на мислещата му същност, което понякога го поглеждаше като огледално отражение, озъбено и ръмжащо.
Положи ръце срещу тънкия пласт лед, който го отделяше от необятността, и потрепери. Мрак и светлина. Колко често се срещаше това — най-простата от всички противоположности. Мрак и светлина. Както във великото дао. И все пак, строго погледнато, той не вярваше в дао. Не вярваше, че тъмнината и светлината са едно и също нещо. Не. По-скоро му изглеждаше, че тъмнината и светлината са заключени в една извънвременна, безспирна борба за надмощие — борба на постоянно редуване между ослепителното, изгарящо проблясване на светлината и потопяването в абсолютното нищо.
И после?
Той отстъпи назад, беше му забавно. Какво е съществувало преди вселената? И какво ще има, когато всичко свърши? Изглеждаше логично да се пита за тези неща и в същото време подобни въпроси бяха безсмислени. Опит да хване въздуха. Какво значение имаха те тук и сега, в обикновения живот? Каква беше ползата от тях?
Абсолютно никаква полза. И все пак той чувстваше нужда да ги задава.
— Ши Уард?
Ким се обърна. Един хан стоеше в сенките до отворената врата на обслужващия асансьор, обръснатата му глава беше леко приведена. Върху зелената униформена дреха на „СимФик“ бе изобразена цифрата четири, което обозначаваше статута му в йерархията в „СимФик“ на бездната Зом.
— Време ли е? — попита Ким, изпитал внезапна неохота да напусне сигурността на мрака.
Прислужникът вдигна глава и го погледна в очите.
— Те чакат долу, ши Уард. Трябва да слезете.
Ким се поклони и закрачи. И все пак при защитния люк спря и погледна надолу към ярко осветеното сърце на Град Океан. Бездната Зом беше типичен средноатлантически Град. Дебелата външна стена образуваше огромен шестоъгълник, свързан чрез гъвкави пешеходни коридори с централната шестоъгълна кула, на чийто връх имаше тънка радиомачта. Отгоре би изглеждала като крещящо ярка брошка, изпусната сред морето, но от мястото, където беше той, приличаше повече на огромна плетеница, сребристите коридори бяха като нишки на гигантска паяжина…
— Ши Уард!
Леката острота в гласа на прислужника му напомни за станалото тази сутрин. Нищо особено, всъщност. Една отметка в счетоводните документи на корпорация „СимФик“. Обърна се, поклони се за извинение и пристъпи в тясната клетка. Послушен. Техен слуга.
И все пак, докато люкът се затваряше, той изведнъж разбра, че всъщност те бяха получили част от него и че същият този непознат, неизследван мрак, който лежеше под това дело на човешките ръце, беше едновременно и огромен, и малък.
Да, що се отнася до съзнанието, какво беше то, ако не един ярко осветен сал, плуващ по тъмните води на подсъзнанието? Малката, крехка постройка на човешкия разум.
Когато асансьорът тръгна надолу, Ким се обърна и разгледа гладкия овал на обръснатата глава на прислужника, гънките на зелената тъкан, покриваща гърба му, и през главата му мина мисълта дали и този човек се безпокои с подобни мисли или единствената му мярка за нещата са статутът и материалното положение.