— Разбирам ви, ревизоре. И все пак се налага голяма част от работата ми да бъде експериментална. Фен Во-шен и другите… биха ми били от полза, но трябва да разберете…
Кембъл вдигна ръка.
— Каквото искаш. И по какъвто искаш начин. Само ми дай резултати! Резултати — той се обърна, за да посочи с ръка следващия. — А това тук е…
През следващия половин час Ким се движеше през приемната зала, запознаваше се с хората, с които щеше да работи, докато накрая стигна до групата край покритата със стъкло маса — забеляза, че всъщност не беше никаква маса, а голям остъклен контейнер, а обитателят му, ако му беше обитател, се криеше зад преграда от зеленина и едри камъни. Докато Кембъл продължаваше с формалното му представяне на Бонот и Шрам, Ким си мислеше за предстоящите задачи. Най-после щеше да му се даде всичко, което му беше отказвано преди: добро оборудване, обучен персонал и всичко необходимо, за да разработва и произвежда продаваема продукция. Единствената разлика беше в начина, по който се разпределяше печалбата.
Вътрешно се усмихна. Това, което Кембъл беше казал, беше вярно. Ако на него му е добре, всички те биха били щастливи. А и кой знае, работата дори би могла да му доставя удоволствие. Но все пак не беше чак толкова просто. Можеше да види това по начина, по който го гледаха Бонот и Шрам — с ревнива враждебност и дълбоко вкоренено презрение към дребното му тяло. Е, добре, можеше да го преживее. Освен това имаше обещанието, че Кембъл ще му осигури защита.
Скоро, доколкото учтивостта позволяваше, той се премести от едната страна на групата, наведе се над стъкления контейнер и се вгледа в дълбините му с леко допрени до стъклото пръсти. Повърхността на контейнера бе студена, ледът беше дебел, подсилен, като че ли водата отвътре беше под налягане, различно от това в стаята.
Известно време не видя нищо, след това, сякаш беше чакало именно него, то се появи — първо едно пипало се увиваше бавно като змия около скалата, сляпо търсещо с малките си смукала, след това, бавно като насън, с омагьосващи движения то се изтегли нагоре през скриващите го пластове от водорасли, докато огромното му туловище почти запълни контейнера.
Той го гледаше очарован. Беше като паяк. Гигантски воден паяк, дългите му пипала се бяха навили около предпазните стени на контейнера. Докато го наблюдаваше, пъстрата куполообразна глава се обърна, погледна го, големите му очи мигаха бавно и гледаха неговите със студен, безразличен поглед, който го измерваше и след това го изхвърляше.
Ким се отдръпна назад разтреперан. За пореден път загуби реална представа за нещата, защото да бъдеш в присъствието на такова създание — едно от древните чудовища на дълбините — означаваше да изпиташ първичен страх. Да, само да погледнеш тези очи беше като да погледнеш нещо огромно и тъмно и безкрайно чуждо, безкрайно древно.
Това създание беше от дълбините на океана. Как ли са го хванали? Как са го донесли дотук? Как го държат? Докато се обръщаше и плъзгаше под скриващите го пластове от камъни и водорасли, той се опита да определи дължината му. Беше може би петдесет или шестдесет чи. Твърде голямо дори за такава приблизителна оценка.
Ким се обърна, усетил нечие присъствие зад себе си. Кембъл. Той стоеше и замислено подръпваше брадичката си с една ръка.
Ревизорът погледна изчезващото чудовище, след което погледна Ким.
— Е? Какво мислиш за нашия любимец? Впечатляващо, а? Откри го една от дълбоководните ни лодки преди повече от година на дълбочина от около шест ли под центъра на бездната. Те го зашеметиха и го поставиха във временна капсула с малко мръвка, докато решат какво да го правят. Накрая трябваше да построим специална камера под налягане. Дори тогава ни отне цели две седмици, за да го качим дотук — изглеждаше, че всеки път напредваме с едно чи. Но ето го при нас. Нашата гордост и нашата радост — Кембъл се обърна пак към Ким. — Ти си голям късметлия, Ким. Той не благоволява да се показва толкова често. По-голямата част от камерата е под повърхността на Града. Големичък е. Понякога можеш да идваш да го виждаш, ако искаш.
Ким кимна едва забележимо, след което обърна поглед встрани. Шест ли… Това означаваше, че налягането в контейнера е чудовищно.
— Има ли си име?
Кембъл кимна.
— Наричаме го Старият мрак. Наред с други имена. Но виж, хайде да поговорим за това по-късно, а? Има още един човек, на когото искам да те представя. Тя трябваше да е тук по-рано, но полетът й се забави. Ела, тя чака ей там.
Ким задържа за малко поглед върху контейнера, след което последва Кембъл, като едва забележимо изрази уважението си към Шрам и Бонот, докато минаваше покрай тях.