Само час след това посещение Кенеди бе посетен от Фен Чо-хсиен, главния министър на Ву Ши.
Дълго след това мисли дали има някаква връзка между двете събития — сложна, нагласена игра, целяща да го хване в капан и да го изложи пред медиите — но в края на краищата реши, че става дума за истинско съвпадение; една от тези прищевки на съдбата, които правеха живота непредсказуем и интересен. Синовете не бяха казали какво искат и той се съгласи само на среща с тях. Но Фен Чо-хсиен беше по-особен. Ву Ши искаше сделка.
Той се надяваше да разговаря с Майкъл за това. Да го убеди. Но Майкъл още не беше готов. Беше минало твърде малко време от смъртта на Брин Кустоу. Той още беше в шок, ужасен от случилото се с него, от това че някой — който и да е той — би желал неговата смърт. Един воал беше повдигнат и той видя колко е уязвим.
Кенеди отвори очи и погледна спящия Левър. Той можеше да използва по-добре това, което знаеше. Ако беше по-твърд, щеше да е по-трудно да бъде подведен. Въпреки загубата на Брин, тепърва можеше да се разкрие какво са спечелили.
А той самият?
Като истински Кенеди той винаги беше наясно как стоят нещата. От дългата история на семейството си бе научил колко гола е властта и колко крехка е плътта, носеща тази власт. А сега и Ву Ши беше поставил историята на лична основа. Ако беше казал „хайде да направим сделка“, тогава трябваше да отиде при него. Имаше ли друг избор?
Потръпна и стана, остави Майкъл да спи. Може би беше най-добре нещата да бъдат такива, каквито са. Така той сам щеше да си е виновен. Сам поемаше отговорността.
Юн Мъртвеца издърпа парче димящо свинско от тенджерата и го пъхна в устата си, след което се обърна към Дебелия Вон.
— Не са ли красиви, Вон И-сун? Не са ли като прасковки?
Дебелия Вон се усмихна, загледан в трите момченца, които се криеха под полите на майка си, дъщерята на Юн Юе-хуи.
— Те са малки императори, Юе-хуи. Ако бяха мои внуци, нямаше да искам нищо повече от живота.
Лицето на Юн Мъртвеца се изкриви в усмивка. Той се засмя, след което тупна силно Вон по гърба.
— Така е, Вон И-сун. Аз съм благословен. Боговете наистина са ми се усмихнали.
Дебелия Вон протегна ръце и прегърна приятеля си, трогнат от думите му. В живота си човек не можеше да разчита на много хора, но Юн Юе-хуи се беше оказал предан съюзник през последните десет години. Сигурен като Тай Шан.
— Знаеш ли какво да кажеш?
Юн кимна. Лицето му остана невъзмутимо.
— Зная ролята си, И-сун, и съм щастлив. Нямаме избор. Трябва да се изчистим от тази напаст, преди да ни е завладяла.
— Наистина — Дебелия Вон се премести назад; гледаше как Юн се обръща да даде последни нареждания на прислужниците си. След това по даден от него знак те се прибраха в трапезарията. Двамата последваха прислужниците и отрупаните им подноси.
Другите ги чакаха там; Хо Чин, Фен Шан-пао и Ли Чин, тримата босове, гледаха от местата си към голямата овална маса. Беше минало много време, откакто се бяха събрали така предишния път, и Дебелия Вон се огледа и почувства едва доловима тъга, че това щеше да свърши. Но трябваше да свърши. Великото колело се бе завъртяло. Промяната бе неизбежна. А той не можеше да допусне старите приятелства да станат пречка за това. Освен ако не искаше фамилното му знаме да виси в нечия друга зала.
Дебелия Вон седна, усмихна се подред на всеки, след което погледна прислужниците, които подреждаха ястията — общо тридесет блюда — в центъра на масата.
— О, това е отлично — каза Трипръстият Хо от името на всички. — От много години не съм ял змия и маймунски мозък.
Юн леко сведе глава.
— За мене е чест, че моята скромна трапеза ви харесва. Но хайде, чун цу, да започваме. Преди оризът да е изстинал.
Бяха се събрали тази вечер, за да направят сделка с Леман, да уредят нещата веднъж завинаги, но известно време разговорът се движеше встрани от темата, като че ли беше остра скала. Дебелия Вон се радваше на това и се наслаждаваше на храната и на потока от обичайни любезности, но когато слугите започнаха да разчистват масата, той смени темата и заговори направо:
— И така, какво ще правим с този келеш? Как ще се отървем от този пай нан джен?
Изразът предизвика усмивки на някои лица, но те бяха напрегнати, нервни усмивки, които бързо изчезнаха. „Белият човек“. Така наричаха Леман помежду си, сякаш този израз го отличаваше от останалите хун мао. Още повече, че беше уместен. Защото където и да отидеше, след него идваше смъртта — Белият танг.