— Контрол?
— Едно просто техническо средство. Съвсем безвредно, уверявам ви, а операцията е съвсем безопасна.
— И вие искате да… да се подложа на тази операция?
Ву Ши поклати глава.
— Не, ши Кенеди. Виждам, че още не ме разбирате. Не ми трябват мъченици. Не, нищо подобно — той се усмихна, протегна ръка и я постави на рамото на американеца. — Имам предвид жена ви, синовете ви. Това имам предвид.
Емили затвори вратата и се обърна с лице към Майкъл; най-после останаха насаме. Тя се чувстваше зле, нервите й бяха опънати от всичко, което се бе случило през тези няколко дена. Ходът на събитията не й беше дал време да свикне с чувствата си, но сега го гледаше и те си идваха на мястото — цялата тъга, болката и голият страх.
Тя прекоси стаята, изправи се над него и го погледна. Той спеше, лицето му беше бледо и измъчено, лявата му ръка над завивката бе покрита с малки струпеи. Беше видяла подробно нараняванията му, ужасяващите травми по краката и в долната част на гръбначния стълб, беше стояла зад него, докато главният хирург Пан обясняваше на Кенеди какво трябва да се направи. И не беше почувствала нищо в тая вцепеняваща нереалност. Но най-после трябваше да действа.
Пое си дълбоко дъх, след това разтърси глава и си напомни, че всичко е свършило. За да подреди живота си, й трябваше анонимност, а сега тя беше известна надлъж и на шир, „лице от екрана“, „съпругата на Майкъл Левър“. Така че тази възможност засега бе недостъпна. Ако искаше да стори нещо, за да направи този скапан свят по-добър, трябваше да намери някакъв друг начин.
Тя погледна към него и въздъхна, след което протегна ръка и нежно докосна челото му, за да се увери, че е топло.
Негова съпруга. Какво означаваха досега тези думи? Че споделяше леглото му. И какво друго?
Освен това тези думи не означаваха нищо. Кенеди се беше погрижил. Да, именно Кенеди беше този, който проверяваше дали тя си е вкъщи, когато Майкъл пътуваше из Града, той настояваше тя да седи с другите съпруги и приятелки, докато мъжете обсъждаха актуалните проблеми. Нали в края на краищата това беше мъжки свят? И не беше ли именно такава нейната роля — да бъде тиха, вярна съпруга?
Потръпна, разбрала, че през изминалата година е лъгала себе си. О, тя беше достатъчно щастлива дори когато Майкъл го нямаше, защото моментите, които прекарваха заедно, бяха моменти на наслада, моменти, които очакваха с нетърпение. И никога не им стигаха. Сега, изправена пред факта, че ще живее без всичко това, тя разбираше цената, която е платила за своето щастие, разбираше каква част от себе си е отрекла.
Кенеди. Всичко опираше до Кенеди.
Още от деня, в който се беше омъжила за Майкъл, той се грижеше тя да е встрани от нещата; не я чуваха, пренебрегваха мнението й. Сякаш усещаше, че има нещо, което я отличава от жените от социалния му кръг, от нивото му. Нещо повече от простия въпрос за размножаването.
А Майкъл? Майкъл е приел това, като че ли всичко е наред. И може би действително не можеше да го разбере, защото също беше научен да приема нещата по този начин. Но, всичко трябваше да се промени. Тя беше се решила. Отсега нататък щеше да е винаги до него, да му дава съвети и подкрепа, да обсъжда с него всеки изникнал проблем, да се изправи срещу вродените му представи за света и начина, по който вървят нещата — без значение какво биха помислили Кенеди и останалите.
Потрепери от внезапно възмущение, припомнила си случаите, когато Кенеди се беше държал презрително с нея. „Скъпа моя“ — така я наричаше снизходително. Е, отсега нататък щеше да види.
— Ем…?
Майкъл я гледаше, на лицето му имаше слаба, но лъчезарна усмивка. При тази усмивка всичките й мисли се изпариха. Тя протегна ръце и го притисна към себе си нежно, внимателно, и се засмя.
— Как се чувстваш? — коленичи до него, с лице близо до неговото, а ръцете й стискаха ръцете му.
— Уморен — каза той, — и малко скован. Но по-добре, много по-добре отпреди. Радвам се, че камерите са си отишли. Не можех да ги търпя. Смъртта на Брин…
Тя погали челото му.
— Знам. Недей сега. Хайде да говорим за нас, а? Какво ще правим оттук нататък?
В очите му се появи болка, моментна несигурност, след което той заговори със странно спокоен глас:
— Ако искаш развод…?
Тя поклати глава, странно развълнувана от изречените думи, от прямата мъжка честност.
— Все още го има, нали? — на устните й заигра лека усмивка. — Нали не са го махнали?
Той се усмихна мрачно.
— Откъде да знам?
— Може ли да погледна?
— Ем! — засмя се той, но смехът му премина в кашлица. — Дръж се прилично! Камерите!
— По дяволите камерите — каза тя тихо. — Освен това то би дало на тези копелета нещо, на което да се радват, нали?