Известно време мълчаха и се гледаха, след което Майкъл обърна глава настрани, на лицето му се изписа лека горчивина или може би самосъжаление.
— Ще бъде трудно — каза той. — Може би по-трудно за тебе, отколкото за мене. Аз трябва само да оздравея. Но ти…
— Ще оцелея — тя стисна ръката му. — Освен това сега имам какво да правя.
Той я погледна отново.
— Какво искаш да кажеш?
Тя се усмихна.
— Аз съм ти жена, Майкъл. Сега това значи нещо. Много повече, отколкото значеше преди това да се случи. То ми дава право на глас.
— И ти го искаш?
Тя се замисли за момент, след това кимна.
— Виждала съм разни неща — каза тя, — там, на долните нива. Неща, които няма да повярваш. Страдание. Ужасно, неописуемо страдание. И искам да направя нещо в тази посока. Нещо положително.
Той се вгледа в нея за момент, после на лицето му се появи усмивка.
— Ти си добра жена, Ем. Най-добрата, която някой би могъл да има. И ако искаш точно това, давай тогава. Освен това мисля, че си права. Джо се притеснява как би се отразило на изборите, но всъщност тези неща са по-важни, нали? Мислех си, Ем. Смъртта на Брин… — вълна от болка заля лицето му. — Смъртта на Брин трябва да означава нещо. От нея трябва да произлезе нещо хубаво. И може би ти си права. Може би трябва да използваме тази възможност. Ти по твоя начин, аз — по моя.
— А Джоузеф Кенеди?
— Не му се връзваш много, нали? Забелязах още от началото. Но досега нямаше значение. Той е добър човек, Ем. Гарантирам. Но ти направи това, което си решила. И ако той се възпротиви, кажи ми. Аз ще те подкрепя. Знаеш, че ще го направя.
Тя се усмихна, след което се наведе по-близо и го целуна по челото.
— Знам. Всъщност винаги съм го знаела. Но, както казваш, досега нямаше особено значение.
Ли Юан газеше в плитчините на езерото в Тонджиян, вдигнал копринените си одежди до коленете, и гледаше петнайсетмесечния си син.
Куей Джен се беше спуснал напред, цапаше покрай баща си и се кискаше лудешки, а пълните му ръчички пляскаха по водата, по тъмнокосата му малка главичка искряха светли капчици.
Редица от весели слуги стоеше във водата наблизо и препречваше достъпа до по-дълбокото, слънчевата светлина проблясваше по обръснатите им глави, а лицата им се смееха, докато наблюдаваха своя танг да си играе с младия принц.
На брега имаше пикник. Изпод златните и червени копринени навеси съпругите на Ли Юан ги гледаха, смееха се на лудориите на съпруга си. Лай Ши и Фу Ти Чан седяха отзад на дълга пейка, покрита с възглавници, а Миен Шан, майката на Куей Джен, стоеше почти на края на водата и смехът й беше примесен с тревога.
Куей Джен се обърна, погледна към майка си, после подскочи с комично движение, което накара всички наоколо му да се разсмеят. Престолонаследникът се огледа с широко отворени от изненада очи и като видя усмивка на всяко лице, плесна с ръце и с кикотене скочи отново.
— Точно така! — доволен извика Ли Юан, за да го окуражи. — Скачай, малка моя рибке! Скачай! — извърна глава назад и избухна в смях.
Но Куей Джен започваше да се превъзбужда и когато отново скочи, се препъна, размаха малките си ръчички, докато падаше, и нададе кратък изненадан вик, преди да потъне под водата. Ли Юан се наведе бързо и измъкна плюещия Куей Джен, след което го притисна към гърдите си, залюля го насам-натам и го целуна по лицето.
Известно време Куей Джен само пищеше, но нежните думи на Ли Юан бавно постигаха ефект и детето се успокои, сгушило се плътно до гърдите на баща си.
— Там! — Ли Юан го вдигна и го задържа над себе си, на височината на изпънатите си ръце. — Нищо лошо няма, нали, малка моя рибке? Нищо лошо.
Продължи да прегръща сина си и да целува тъмната свила на главата му.
— Ти си добро момче, нали? — мърмореше той. — Добро момче — после се обърна във водата, тръгна към брега и подаде Куей Джен на майка му.
Миен Шан пое сина си, погледна покрай него към Ли Юан и се усмихна широко.
— Благодаря, Юан — тихо каза тя. — И ти си добър баща на сина си. Най-добрият от бащите.
Тя се обърна и повика прислужниците. Те веднага се подредиха до нея с кърпи и сухи дрехи, за да се погрижат за детето.
Ли Юан се усмихна, разчувстван от думите й, стъпи на брега и остави един от слугите си да избърше с кърпа краката му, докато друг донесе нова туника, наметна го с нея, облече го. След като приключиха с това, той се обърна и погледна към навеса. Лай Ши и Фу Ти Чан го наблюдаваха, допрели глави и си говореха. Усмихна се, отиде при тях, седна помежду им и обгърна раменете им с ръце.
За момент поседя така в мълчаливо задоволство от деня. Хората му в езерото бяха започнали да си играят с надут волски мехур, подхвърляха си го и се гмуркаха да го хванат, като същевременно вдигаха огромни водни фонтани за всеобща радост. Дори Куей Джен бе спрял да хленчи и се бе извърнал да ги гледа с удивена усмивка, осветяваща дребните му черти.