Взрян във всичко това, Юан усети през него да преминава доволна тръпка. Достатъчно беше, нали? Достатъчно за един мъж. Вечно да прекарва такива дни, да има такова слънце, щастливи часове — това със сигурност беше достатъчно?
Изчака мълчаливо, но засега не чуваше мрачния глас, който да се противопостави на първото силно усещане за задоволство. Значи може би това беше балансът, който бе търсил през всичките тези години. Може би в края на краищата беше просто. Да се отпуснеш. Да се оставиш на течението.
— Юан?
Той извърна глава и се взря в тъмните красиви очи на втората си съпруга, Лай Ши.
— Какво има, любов моя?
Тя отклони поглед, за да срещне този на Фу Ти Чан от другата му страна, после очите й отново се върнаха върху него.
— Ами онова, за което си говорехме. Чудехме се…
Нещо в лицето й — вероятно някакъв най-лек намек за немирство — веднага му обясни за какво са разговаряли.
— Чудехте се в кое легло ще легна довечера, нали?
Лай Ши кимна.
За момент той я изучаваше. Лай Ши не беше най-красивата от съпругите му. Не, имаше нещо несъразмерно в издълженото северно лице, което не отговаряше точно на обичайните стандарти за красота. Но когато тя се усмихнеше, когато очите й заблестяха от непокорство, на това лице се изписваше някаква чувственост, сластолюбие, което я правеше наистина най-привлекателната от съпругите му.
Без да казва нищо, той се обърна с лице към третата си съпруга, Фу Ти Чан. Тя беше най-високата от жените му, но и най-младата: дългокрака върба с гърди като малки перли и елегантност, която на моменти намираше опияняваща. Тя седеше, докато той я изучаваше, издължените й очи открито срещаха неговите с онази скромност, което беше неразделна част от характера й.
— Искаш ли да чуеш решението ми?
Фу Ти Чан кимна.
Той се обърна.
— А ти, Лай Ши?
— Да, съпруже. Но преди да го вземеш, нека да кажа нещо. За нас десет дни без тебе са дълго време. Миналата нощ ти отиде в леглото на Миен Шан. А преди това…
— Преди това ме нямаше — засмя се той. — Разбирам, Лай Ши. Жената си е жена, нали? И си има своите нужди.
Лай Ши се усмихна, а пък Фу Ти Чан сведе поглед; червенина беше избила по шията й.
— Е, ще чуете решението ми. Но първо ми позволете да кажа какво харесвам най-много във всяка от вас. Защо изборът е толкова труден.
— Съпруже… — протестира Лай Ши, но Ли Юан поклати глава.
— Не. Ще ме изслушате. И после ще ви кажа какво е решението ми.
Той отпусна глава назад на възглавниците и се взря над езерото, докато за момент обмисляше проблема. След това се изсмя късо и заговори:
— Ако вярвахме, както са вярвали старите будисти, че всяка душа е била на тази земя и преди, то Фу Ти Чан навремето, убеден съм, е била кон. Красив, елегантен кон с хубава, здрава задница, дълги, фини крака и издръжливост на чистокръвна порода. Много нощи съм я държал на седлото до зори и нито веднъж тя не се е оплакала, че е уморена!
Лай Ши се изкиска, но самата Фу Ти Чан беше притихнала и попиваше всяка негова дума.
— Но онова, което най-много харесвам в сладката ми Фу, са ръцете й. Защото най-младата ми съпруга има най-нежните ръце под слънцето. Ако Куан Ин някога е правила любов с някой смъртен, то аз съм сигурен, че е била в тялото на скъпата ми Фу Ти Чан.
Фу Ти Чан склони леко глава, видимо развълнувана от думите му.
— Сега какво да кажа за Лай Ши? Че тя е най-непослушното от моите момичета и най-своенравното?
— Кажи ми какво създание съм била, съпруже. В предишния си живот…
Той се засмя.
— Толкова е лесно, Лай Ши. Била си птица. Нахална сврака, носителката на добрите новини и радостта.
— Сврака! — тя се засмя очарована.
— Да — широко се усмихна той — играта му доставяше удоволствие. — С порочна, дразнеща уста, която много пъти нощем е спирала в гнездото ми.
Тя се усмихна, тъмните й очи блестяха.
— Какво да направя, щом малкият нияд трябва да бъде нахранен…
Той избухна в смях.
— Може би, Лай Ши. Но чак пък изяден?
Той се изправи, извърна се и ги погледна.
— Нан Хо ми е направил добър избор, нали? Може би твърде добър. Тогава как да реша? Чиста порода или сврака — коя? Чувствам, че май трябва да накарам да ми направят копие.
— Две копия — обади се както винаги практичната Фу Ти Чан.
Той се извърна да погледне в края на езерото, където стоеше Миен Шан, а заспалият сега Куей Джен се гушеше до рамото й.