— И какво точно искате да кажете с това, ши Кенеди?
Кенеди леко се наведе напред.
— Искам да кажа, че има хора — богати, влиятелни, ако ви харесва — които поставят печалбата над семейството, личната облага — над общото благо. И точно тези хора — тези хсияо джен, тези „дребосъци“ — понастоящем диктуват нещата. Не знам за вас, Хо Ян, но аз мисля, че това не е редно. Смятам, че въпрос от такава важност трябва да се обсъжда публично и да се решава публично. Да, нещо трябва да се направи. Сега всички го разбираме. Но трябва да се направи открито, на светло, където всички могат да го видят.
И това продължи почти два часа, докато с усмивка и жест Кенеди слезе от подиума. Но дори и тогава — дори и след като прожекторите бяха угасени, а камерите — отнесени — Кенеди не беше приключил. След като разговаря със съветниците си, за да научи последните новини, той тръгна сред новинарите, стискаше ръце и се спираше да размени дума-две тук и там, изведнъж станал неофициален.
— Как е Джийн? — попита един от тях.
Кенеди се извърна.
— Добре е, Джак. Добре. Всъщност за седмица-две ще се махне оттук с момчетата, за да избяга от цялото това политиканстване. Винаги се е оплаквала, че се отнасям към тях твърде зле, затова реших да дам на нея и на момчетата почивка, преди нещата наистина да станат твърде напрегнати.
При тези думи избухна смях. Всички знаеха колко много работи Кенеди. Феноменално много. В това отношение той беше като баща си.
— Добре, момчета, ако сега ме извините…
Кенеди мина в преддверието. Там в голям, покрит с възглавнички стол в далечния край на стаята седеше Джийн, съпругата му, прегърнала двете момченца. Втренчени в големия екран в ъгъла на помещението, те не разбраха, че той е влязъл вътре.
За момент той постоя така, загледан в тях, разкъсван от гледката. Виждаше такава гордост по лицето на младия Робърт, който се взираше в образа на баща си. Такава безгранична любов. А Джийн… Не можеше да я погледне, без да мисли за сделката, която бе сключил с Ву Ши.
За известно време там отвън беше я почти забравил. Сделката не значеше нищо. Но сега, още веднъж, изправен лице в лице със семейството си, усети празнотата да се връща в него и да го оставя безтегловен като лист на вятъра.
Потръпна. Каква беше поговорката? Когато източният вятър задуха, мъдрецът се скланя пред него. Е, той се беше склонил. Но не като тръстика. По-скоро като голямо дърво, чието стъбло се беше пречупило и паднало пред лицето на бурята.
— Джо! — Джийн го видя, дойде при него, прегърна го. След миг той усети как двамата му сина се притискат към него.
— Татко! — казваха те. — Татко, ти си великолепен!
Той се вцепени.
— Извинявай, Джийн. Ако имах някакъв избор…
Тя отметна глава назад, погледна го, после се протегна да избърше сълзите, появили се нежелани от очите му.
— Всичко е наред. Разбирам. Знаеш, че разбирам. И винаги ще съм на твоя страна, Джоузеф Кенеди. Каквото и да направиш.
— Знам — каза той. — Може би това ме безпокои най-много. Че толкова много разбираш. Само ако можех…
Тя постави пръст на устните му.
— Няма алтернатива. И двамата го знаем. Спомни си какво каза преди толкова много години, оная нощ в дома на баща ти, когато се срещнахме за първи път. Какво беше… че няма значение как свършва нещо, стига да бъде свършено — тя се усмихна.
— И това все още е вярно, нали, Джо? И онова, което стори тази вечер… е голяма крачка в тази посока.
— Може би…
— Не. Няма „може би“. Тази вечер ти започна нещо. Нещо, което дори и Ву Ши не може да спре.
Той сведе поглед. От двете страни синовете му бяха вдигнали очи към него в опит да разберат какво става.
— Всичко е наред — и той плътно ги притисна към себе си.
— Всичко ще се оправи. Ще видите.
Почука се. Той се освободи от децата и отиде да отвори вратата.
Там чакаше висок хан. Един от хората на Ву Ши, номер седем — чи — избродиран на мандарин на гърдите на барутносинята коприна. Зад него в прес залата нямаше никой, освен двама хан с бръснати глави.
— Готови ли са? — попита високият хан.
Кенеди се извърна да погледне жена си, синовете си, после пак обърна лице към хан и кимна.
— Готови са — опитваше се да не допусне болката, страхът, които бе изпитал изведнъж, в гласа си. Но сълзите му го издадоха.
Беше имал своя миг. Но всичко бе свършено. Напред лежеше само празнота.