Глава 19
Ваймар
— Девет години… — промърмори старикът и воднистите му очи се насълзиха. — Девет дълги години чаках този ден.
Спътникът му, седемдесет и петгодишен мъж с побеляла брада кимна мрачно. Той огледа редовете от празни или с по двама-трима души пейки, които се разполагаха от всички страни на Камарата, наведе се към приятеля си и постави на рамото му мършава длан, изпъстрена със старчески петна.
— Спомняш ли си последния път, когато бяхме тук, Йохан?
— Все едно беше вчера — отвърна старикът и в очите му се появи слабо сияние. — Денят, в който гласувахме „против“ ветото на Седмината! — въздъхна тежко; по набразденото му с бръчки лице се изписа внезапна болка. — Ах, само да знаехме каква мъка ще ни връхлети след това…
— Само да знаехме…
Известно време двамата мълчаха и гледаха как под тях, в средата на Голямата зала, служителите на Седмината подготвят централната трибуна за предстоящата церемония. После по-младият от двамата прочисти гърло и отново заговори, след като се загърна по-плътно в гълъбовосините си копринени одежди.
— Тъжни години бяха наистина, но може би така е трябвало. Може би и онзи, и този ден са били предопределени — усмихна се тъжно и потупа другаря си по ръката. — Знаеш ли, колкото повече си мисля за онези времена, Йохан, толкова повече ми се струва, че онзи конфликт е бил неизбежен. Че Войната… Ами че Войната е била необходима.
Старикът сви рамене, след което се разсмя — сух астматичен смях.
— Може би. Но ние оцеляхме, нали? Ние, малцината.
Белобрадият отново се огледа — съзнаваше, че от три хиляди и петстотинте Представители, претъпкали Камарата през онзи ден, едва шепа — най-много двеста — бяха доживели днешния.
— Малцина, наистина — отговори той. Изведнъж усети някаква тежест — не, не огорчение, а съжаление от неизбежността на съдбата.
Отново се възцари тишина. Далече под тях, на централната трибуна, където преди седеше Върховният съвет, се настаняваше група важни белокоси лица.
Последва кратко суетене, а после церемонията започна. На централната катедра възрастният представител на хсиен Шенян, Хо Чао-туан, прочисти гърло и започна да чете предварително подготвеното изказване, което официално възстановяваше Камарата. Над главата му дузина дистанционни апаратури се рееха във въздуха и препредаваха образите към милиардите зрители.
Хо Чао-туан остави документа настрани. Хартията изшумоля леко. Хо започна да чете списъка на членовете. След всяко име един или друг от старейшините, пръснати из огромната зала, отговаряше със силно „да“! Най-накрая бяха изброени всичките сто осемдесет и трима оцелели члена. Хо кимна отсечено и се отдръпна от катедрата — беше изиграл ролята си в церемонията.
Щом Хо Чао-туан се оттегли, висок хан на средна възраст със сплетена на плитка бяла брада пристъпи напред. Чин Тао Фан, канцлерът на Източна Азия. Той огледа почти празните скамейки, благодари на членовете, с драматичен жест разгърна официалния свитък и зачете.
Високо над Чин Тао Фан старикът положи длан на рамото на приятеля си и се усмихна тъжно.
— Свърши тя, нашата — тихо изрече той. — Сега други трябва да завършат започнатото от нас.
— Така си е — отговори белобрадият, въздъхна и помогна на приятеля си да се изправи. — Така си е.
Долу под тях Чин Тао Фан продължаваше да говори — за идващите дни и за голямата крачка напред — а зад него в дъното на огромната зала, в широкия церемониален коридор, зад огромните двойни врати първите новоизбрани Представители, повече от осемстотин души, чакаха тихо в гълъбовосините си одежди, готови да заемат местата си по празните пейки.
След три часа, когато приключи работата в Камарата, трима новоизбрани Представители спряха пред входа на трапезарията над Голямата зала. Щом се появиха, приближи един от прислужниците в Камарата. На червеникавокафявите му копринени дрехи беше избродиран номер 35.
— Чун цу — ниско се поклони той. — Добре дошли. Вашият гост ме помоли да ви се извиня от негово име. Боя се, че са го забавили и ще закъснее с няколко минути. Ала можем да ви предложим нещо ободрително. Така че моля ви, заповядайте.
Влязоха, като се оглеждаха наоколо и се споглеждаха помежду си.
Залата беше голяма, без да е внушителна. Личеше си, че декорацията и мебелировката са избирани много грижливо и с най-изтънчен вкус. Четири високи официални стола от времето на династията Мин доминираха в лявата половина на стаята. Наблизо на ниски маси от династията Чин бяха поставени купи с личи, сливи и ягоди. В дъното пред огромен панорамен прозорец, който гледаше към парадната градина, висока масичка бе отрупана с порцеланови кани и купи, докато вдясно зад дълъг, висок един човешки бой параван от резбован махагон имаше подредена маса за шестима души — пред всеки стол до увитите в салфетка пръчици бяха поставени и европейски сребърни прибори.