Той се усмихна уморено.
— Сигурна ли си, че си добре?
Тя кимна.
— Да, наистина. И момчетата също са добре — сега в очите й се появи съвсем слаб намек за това, че разбира какво са направили. — Недей… — отрони тихо, забелязала болката в очите му. — По-добре е, отколкото да си мъртъв. Много по-добре.
Той кимна и се усмихна — да окуражи колкото нея, толкова и себе си. После пак я целуна и отиде при момчетата. Изобщо не се подразни, че малките им ръчички оставят тъмни влажни отпечатъци по копринените му дрехи — радваше се просто да ги види отново.
Робърт, по-големият, бърбореше радостно на татко и му показваше новия белег под ухото си, където се намираше входният жак — по-скоро горд, отколкото уплашен от съществуването му.
— Само чакай другите момчета да го видят! — възкликна той. — Ха на бас, че и те ще искат! А пък докторът разправя, че може да ми сложат вътре някакво специално устройство и да си гледам директно всички програми! — момчето извърна глава със смях и се хвърли в басейна, без да забележи странното притеснение, мярнало се на лицето на баща му.
— Може би… — промърмори Кенеди и притисна главата на по-малкия син към бедрото си. Но сърцето му беше странно натежало и за първи път в живота си той се почувства несигурен.
Старият мрак се гърчеше на дъното на резервоара, сивите му очи бяха затворени, дългите му сиво-зелени пипала лениво се свиваха и разпускаха в съня му. Около него разпръснатите скали и растения придаваха на гигантското затворено пространство със стъклени стени фалшиво чувство за естественост или поне вид на гигантски аквариум. Но тук нещата далеч не бяха нормални. Вътре между здравите, укрепени слоеве лед водата беше под налягане, което би смачкало всяко по-крехко същество, като човек например, на глинен прах.
Наблизо, взрян в резервоара и в огромния спящ Левиатан, Ким се рееше във водата, потънал в мрачни мисли. Отдясно, на около двайсет чи разстояние, беше Ребека, притиснала силно ръка към стъклото.
Зад тях лъчите на ранното утро се процеждаха през потъналите в сянка очертания на Града над главите им и оформяха огромни златни копия в бледосинята вода, докато под тях се простираха безкрайните дълбини към черното, невидимо царство на абсолютния мрак.
— Красив е — обади се Ребека. Очите й, които се виждаха донякъде зад маската на лицето й, блестяха със странно възхищение. — Толкова е силен и грациозен, не мислиш ли?
Ким се извърна леко във водата и се дръпна назад, по-далече от заплашителното дремещо създание. Да, мощен беше и силен. Но красив? Обърна се и отново го погледна, после поклати глава. Не, дори и спящ, Старият мрак внушаваше враждебност. Смъртоносно и враждебно създание, на което му липсва всякаква топлина, всякакво съчувствие към човешкия живот.
Докато го гледаше — тази тъмна, отблъскваща грамада — усети дълбоко в себе си тревожни спазми. Да, беше враждебен, ала се чувстваше някак свързан с него. Още първия път, когато бе видял това създание, го бе познал, но тук, сам със звяра във водата, чувството беше много по-силно. Старият мрак… името му подхождаше, защото светлината на разума, на любовта или привързаността никога не бе докосвала това същество. То беше създание, излязло от кошмар. И все пак…
Потръпна, след това се насили да формулира мисълта. Сякаш гледаше себе си. Или не точно себе си, а част от себе си: онази част, скрита завинаги от светлината. Тук, в тялото на Стария мрак, тя придобиваше веществена форма, студена и гигантска.
Отвратителен е — помисли си той, — и все пак съществува. Той има някакво предназначение в голямата схема на нещата. Също както самият мрак съществува, защото без него няма да има светлина, няма да има топлина. Защото без него няма да има нищо.
— Какво яде?
Смехът на Ребека прозвънтя в слушалките на маската му.
— Каквото му дадем — отговори тя, обърна се към него и му се усмихна през маската. — Екипите за дълбоководно изследване му носят това-онова от дълбокото. Разни странни същества със светещи очи и бодливи перки, подути твари, покрити с тежки люспи и огромни зейнали уста.
Той отново потръпна — представи си го там долу, в естествената му стихия, и се зачуди дали тя не прилича на най-големите дълбини на съзнанието; дали пък в тях няма създания като Стария мрак, огромни левиатани на въображението, които безшумно се плъзгат насам-натам, мрак сред мрака, а дългите им пипала се свиват и разпускат, докато се молят над изроденото потомство на подсъзнанието.
— Нагледа ли му се? — попита Ребека и се изтласка към него, като леко прокара ръка по повърхността на стъклото.