Промяна. Тя идваше. Най-накрая, след всичките тези години, тя идваше. И нищо — абсолютно нищо — не можеше вече да я спре.
Ким стоеше до прозореца, загледан в ярко осветения център на бездната Зом. Музиката кънтеше в главата му и сякаш се смесваше с ударите на сърцето. Беше късно и купонът ставаше все по-див с всяка изминала минута. Въздухът бе изпълнен с ликуване, с чувството, че промяната най-сетне е дошла и сега започва нов Век за всеки.
Този път и той се беше присъединил към купонджийското настроение и бе приел питието, предложено му от домакина — закръглен хан на средна възраст, когото беше видял за кратко първата вечер. След още три чашки му се беше размътила главата, но чувстваше и някаква странна яснота. Не че имаше значение как се чувства. Не и сега. „Декретът“ на Кембъл бе пристигнал преди два часа със съобщението, че утре всички служители на „СимФик“ ще имат почивен ден. В чест на Славните събития от тази вечер.
Ким се усмихна, загледан през отражението си към ширналата се мрежа от пътеки, свързващи външния шестоъгълник на стените с подобната на шпил вътрешна кула; изящните им дъги бяха обсипани със светлини. После се извърна леко — усетил бе някакво движение точно зад себе си. На стъклото до лицето му се появи още едно — главата беше прекалено голяма, очите — също по-големи, отколкото трябва. Лице от Глината. След миг усети топъл допир до гърба си, затвори очи и вдъхна аромата на жасмин.
— Беки…
— Чудех се къде ли си се загубил — прошушна тя в ухото му. — Не искаш ли да танцуваш?
— Уморен съм — той се обърна леко, за да може тя да го чува — музиката беше много силна. Лицето й бе само на педя от неговото. — Май вече ще си ходя.
— Уморен? Ти и уморен? — тя се усмихна и го погледна изпитателно в очите. — Още е рано. Пък и чу какво каза Кембъл.
— Знам, но…
— Дръж — тя хвана ръката му и пъхна нещо дребно в нея.
— Какво е това?
— Нещо, което ще ти помогне да се отпуснеш. Давай. Просто го пъхни в устата си.
Той се втренчи в малкото синьо хапче, след което поклати глава.
— Благодаря ти, но…
Тя се поколеба и си го взе обратно.
— Добре. Но остани още малко, а? Още час. Така де, какво лошо има?
— Няма — усмихна й се в отговор той. — Обаче без наркотици, става ли? Обичам сам да контролирам положението.
— Знам — тя се наведе и го целуна по бузата. Хвана го за ръката. — Имам добра памет.
Танцуваха. Известно време той се изгуби в музиката и ритъма, в играта на проблясващите светлини. Телата, наблъскани в средата на дансинга, се движеха в странна забрава от всички страни като частици в яростно възбуждение.
По-късно, в миг на прояснение и внезапна тишина той се огледа и забеляза, че Ребека я няма. И точно когато се накани да тръгне да я търси, тя се появи отново с две малки порцеланови купички.
— Какво е това? — попита Ким и подуши леко светещата течност.
— Ча — разсмя се тя. — Какво мислиш, че е? Реших, че имаш нужда от нещо, което да ти помогне да изтрезнееш, преди да си тръгнеш.
— А… — той се остави да го обърнат и да го поведат към малка масичка в далечния край на стаята. Но докато вървяха нататък, музиката отново загърмя и хората около тях изведнъж се заизвиваха трескаво.
Той се промъкваше, вдигнал купичката над главата си, после седна неуверено. Остави купичката и се наведе към нея.
— Май го разлях…
— Няма значение — тя обиколи и седна до него на тежкия диван. — Ето, пийни от моя.
Гледаше я как налива ча със сладък аромат в купичката му и, насърчаван от нея, вдигна купичката и я пресуши на един дъх.
— Добре — рече тя. — Сега ще ти стане по-добре.
— Хубав е — и той се загледа зад нея. Говореше силно, за да надвика гърмящата музика, писъците и виковете на празнуващите. — Май никога не съм…
Млъкна и се облегна назад, вдигнал ръка към гърлото си.
— Какво има? — попита загрижено тя.
— Аз… — усети как му се повдига и преглътна трудно. Гадеше му се, сякаш се бе наял до насита и после някой го беше фраснал в стомаха.
— Добре ли си? — тя леко отпусна длан на бедрото му. — Може би не трябваше да го изпиваш на един дъх.
— Може би — гаденето вече минаваше и го обхващаше някаква странна еуфория. — Аз… — разсмя се. — Знаеш ли, Беки, май съм се напил. Май…
Тя докосна с пръст устните му, за да замълчи, после се наведе и прошушна в ухото му:
— Май е най-добре да си те водя вкъщи, да ти кажа.