Когато за първи път влезе в стаята, там цареше паника, но сега всички бяха притихнали и го гледаха с очакване. Неговите деца.
— Хуй Цин — обърна се той към своя Червен стълб; вече поемаше нещата в свои ръце, — искам да изпратиш дузина от най-добрите си бегачи на всеки фронт. На запад, на юг и на изток. Те ще са нашите очи и уши в тази битка. Искам ги маскирани и въоръжени, всеки отряд — разделен на шест екипа от по двама души: един куриер и един страж. Всеки страж трябва да е готов да даде живота си, за да може куриерът да се промъкне, разбра ли?
— Да, господарю — Хуй Цин се поклони и се отдалечи с бърза крачка.
Вон се обърна към следващия:
— Хуа Шан, искам да изпратиш вест на Юн Юе-хуи. Кажи му, че са ни нападнали и че Обединените бамбуци биха приели на драго сърце помощта на техните братя от Червената бригада.
— Господарю…
— О, и, Шан… изпрати дузина бегачи по различни маршрути. Инструктирай всеки от тях да се свърже с щаба на Юн по всеки възможен начин. Най-важното тук е бързината.
Хуа Шан склони глава и тръгна. Дебелия Вон се обърна към останалите. Те чакаха напрегнати, ала почти доволни, че най-после има какво да правят. Гледаха го с открити лица.
— Добре — Вон им се усмихна. — Разбирате ли, синове мои? Денят дойде. Войната започна. Затова сега ще се бием. Който и да е врагът.
Ли Чин лежеше по гръб под копринените чаршафи. Очите му, които никога през живота си не беше затварял, се блещеха, без да виждат нищо, срещу мозайката на тавана. Лицето му беше пепелявобледо, възглавницата под главата му — тъмна, почти черна от кръв.
Осемнайсетгодишният Ли Пай Шун остана известно време така, вторачен в чичо си. Беше се върнал едва вчера, след една година в колежа в хсиен Страсбург и бе прекарал нощта с чичо си и с приятели — бяха празнуваха почти до сутринта. А сега Ли Чин лежеше мъртъв, убит в леглото си. И той изведнъж бе станал 489. Бос на великите Во Ши Во.
Потрепери, обърна се и махна на Червения стълб да дойде.
— Заловихте ли виновните, Юе Чун?
Едрият хан се поклони на новия си господар.
— Спипахме ги, господарю, само на петдесет чи оттук, но убийците са самоубиха. Явно с капсули арсеник.
— А… — Ли Пай Шун се извърна. Очите му отново се върнаха на малката рана от кама върху врата на чичо му. — Тогава трябва да разберем кой ги е изпратил.
— Бяха хора на Дебелия Вон, господарю. Моят лейтенант, Лиу Тон, ги разпозна.
Ли Пай Шун се обърна изненадано.
— Вон И-сун? — и се разсмя. — Не. Дебелия Вон не беше готов. Почитаемият ми чичо грешеше за много неща, но не и за това. Вон И-сун никога не би предприел нищо срещу нас, освен ако шансовете не са твърдо на негова страна. Освен ако не е сигурен в победата си. Не, Юе Чун, тук има нещо друго.
— Генерал Фен? — намръщи се Юе.
— Възможно е — отговори Ли Пай Шун. Беше си спомнил напрегнатото съперничество с 14К на генерал Фен по североизточните им граници миналата година. Беше възможно, но едва ли. В крайна сметка тези ритуални надувания на мускули и тоталната война бяха две различни неща. Нямаше съмнение, че каквото и да става, започваше война. Во Ши Во вече бяха изгубили шест палуби и над три хиляди души.
Обърна се. Юе Чун чакаше с онова толкова характерно за него безизразно търпение.
— Добре — най-сетне рече Ли Пай Шун. — Който и да е, нека отвърнем на удара с удар. И то със силен удар.
Коридорът пред тях бе задръстен с трупове. Тук, на входа на главната палуба в хсиен Будапеща, 14К бяха удържали фронта. През последния час загинаха над хиляда души в ръкопашен бой, по-свиреп от всичко, което Сучек би могъл да си представи.
Стоеше там и се опитваше да успокои дишането си, а хората му мъкнеха тежки оръжия. Въпреки поражението тук, през последните шест часа нещата вървяха добре за тях. При първия удар бяха отвоювали осем от двайсет и шестте палуби, контролирани от 14К. Последва многочасова битка — палуба по палуба, етаж по етаж.
Засега тактиката на Леман работеше идеално. Бяха взели пленници, но после ги вързаха, упоиха и ги струпаха в стаи зад огневата линия, като по този начин освободиха стражите им, за да могат да се бият. Застрелваха враговете, които продължаваха да се съпротивляват. Там, където съпротивата беше особено яростна, използваха бомби и огнехвъргачки, за да разчистят стаите и коридорите.
Тайната беше в набраната инерция. Четири часа бяха натискали безмилостно, обкръжиха противника, доведоха го до паника, принуждаваха го да бяга или да се предаде. Но сега щеше да им се наложи да водят съвсем различна битка — на живот и смърт. Това беше последната палуба. Тук 14К щяха или да се бият, или да престанат да съществуват като братство.