На смърт… Сучек трепна — спомни си думите, които Леман беше набил в главата на всеки от тях. Думите на Сун Дзъ. Думи на повече от две хиляди и петстотин години:
При бой на смърт ми става ясно, че няма шанс за оцеляване. Защото в природата на войника е да се съпротивлява, когато е обкръжен; да се бие до смърт, когато няма друг избор и когато е отчаян, да следва безпрекословно заповедите.
Така беше и тук. Освен ако, както предполагаше Сун Дзъ, не им дадеше онзи малък шанс за бягство — онзи тесен коридор от светлина сред мрака, който щеше да подкопае волята им да се борят. Но първо трябваше да ги изтика до ръба. Трябваше да им стане ясно, че няма място за компромиси, че намерението му е да ги избие до крак.
Обърна се и видя как дотъркаляха двете големи оръдия. Махна на хората си да заемат позиции от двете страни на коридора, на около двайсет чи от бариерата от трупове. После, когато всичко вече беше готово, даде заповедта.
Дебелия Вон се отпусна тежко, втренчен в донесената му бележка. Нямаше никакво съмнение в нейната автентичност. Почеркът беше на Юн Юе-хуи, а кодираните фрази бяха същите, които бяха договорили помежду си отдавна, ако възникне подобно положение. Но думите…
Остави бележката да падне от ръката му, вдигна очи и се вгледа в лицата на хората си за обяснение.
— Казва, че не може да дойде. Мей фа цу, казва. Съдба.
Вон разтърси глава, съвсем стъписан от онова, което ставаше. Сякаш самият Тай Шан се беше сгромолясал. През последните няколко часа бяха дошли новините за убийството на генерал Фен — наложниците му му бяха прерязали гърлото в банята; и на Ли Чин — наръган в собственото си легло от двама чан шуй от братството на Вон. От Трипръстия Хо в Сарагоса нямаше никаква вест, никакъв отговор на ядното му запитване за двамата убийци от Жълтите знамена. Не че това сега имаше значение. Нямаше, защото вече бе разбрал срещу кого се бие. Срещу пай пан джен, „белият човек“ Леман.
Вече бе загубил над две трети от средището си; беше отишло в ръцете на Куей Чуан. И въпреки че беше отблъснал последната офанзива на врага, това му струваше скъпо. На Леман оставаше само да продължи натиска и щеше да спечели. Точно затова бележката от Юн Мъртвеца беше толкова гадна. С Червената бригада зад гърба си Обединени бамбуци щяха да пометат Куей Чуан по всички нива. Но Юн го беше предал.
Вон се изправи, преливащ от гняв, махна на хората си да излязат и затвори с трясък вратата подире им. Вече сам, остави цялата си болка и обида да избликнат навън и се разбесня из празната стая. След това пречистващо избухване се почувства по-добре, седна и успокои мислите си.
Всичко ли беше загубено? Всичко ли, за което бе работил досега, беше изчезнало? Или все още имаше някакъв мъничък шанс? Някакъв начин да обърне нещата?
Вон И-сун затвори очи, съсредоточи се, прочисти мислите си от всякакви емоции и се опита да прозре зад огромния вихър от събития прозрачната, твърда истина в центъра на всичко. Защо Юн Юе-хуи го беше предал? Защо в този момент на върховна нужда брат му не можеше да му се притече на помощ?
Отново отвори очи, втренчи се в мъничките си, почти женствени длани и започна да брои на пръсти като дете.
Едно. Червената бригада на Юн Юе-хуи единствена от петте братства не беше нападната от Куей Чуан.
Две. Юн Мъртвеца, неговият съюзник, дал му свещена клетва да му помага, ако някой го нападне, беше отказал да му помогне.
Три. Червената бригада не се беше присъединила към атаките, а беше останала в собствените си граници.
Факт номер едно предполагаше сделка с Куей Чуан — може би уговорка за подялба на плячката от войната; вероятно дори за разделяне на всичко след края й. Но ако имаше такава сделка, то без съмнение Червената бригада щеше да участва редом с Куей Чуан в начинанието и да нападне Обединените бамбуци от север. Наистина, съюз, в който единият партньор се бие, а другият си седи вкъщи, изобщо нямаше смисъл. И все пак, ако не беше съюз, то какво, по дяволите, беше? Доколкото схващаше, Леман бе неутрализирал Червената бригада. Но как, в името на всички богове, бе успял? Какво ли беше предложил на Юн Юе-хуи, та онзи да си седи в границите?
Дебелия Вон изпъшка и отпусна надолу глава. Последния път, когато се срещнаха, не беше действал правилно. Трябваше да послуша Ли Чин и да премахне пай нан джен. Сега беше твърде късно. Вече не можеше да направи нищо.