— Простете, чие хсия. Знам какво пише, ала все пак няма никакъв смисъл, освен ако не бъде разтълкувано по друг начин.
— Освен ако Ли Мин не смята наистина, че може да победи враговете си. Освен ако действително не е загрижен, че бих могъл да се намеся на страната на Дебелия Вон и да преобърна шансовете му.
— Но, чие хсия…
Младият танг отново вдигна ръка.
— Неприятно ми е да ти противореча, майстор Нан, но този път инстинктът ми е силен. Там долу става нещо, което ние все още не разбираме. Нещо с дълбоко и трайно значение за бъдещето на моя Град. Вътрешният ми глас ми подсказва да действам и то веднага, но без по-нататъшна информация това би било безразсъдно от моя страна. Затова приоритетът ни трябва да бъде: да съберем информация; да узнаем всичко, което можем за този Ли Мин — каквото и да ни струва — и да следим отблизо положението там долу. Затова искам от тебе да инструктираш генерал Райнхарт да мобилизира специален отряд, който да слезе долу и да научи всичко възможно. Искам Райнхарт да ми докладва лично на всеки кръгъл час.
Канцлерът Нан се поклони ниско.
— Както желаете, чие хсия.
— Тогава върви. Нямаме време за губене.
След като Нан Хо излезе, Ли Юан остана, потънал в мисли, втренчен в лакираната повърхност на вратата. После се обърна и погледна към бюрото. Погледът му отново се спря на пръстена. Орнаментът, подобен на щука, извиваща се във водата — къде ли го беше виждал? Приближи се и пак го взе. Опита се да го надене на пръста си и отново, също като предишния път, отбеляза колко е тесен, сякаш бе правен за женска ръка. И все пак пръстенът явно си беше мъжки — грубо отлятото желязо беше почти брутално в своята ян, мъжественост.
Погледна подписа на листа, след това — отново пръстена. Шаран, щука. Това му напомняше думите на баща му — че Градът бил езеро с шарани, но без щука. Е, може би това беше ключът към всичко.
Шаран, щука. Още известно време остана втренчен в подписа и пръстена, сякаш да ги освободи от значението им, после въздъхна нервно, обърна се и излезе навън в слънчевия следобед, решен да му се наслади.
Горчивият мирис на изгоряла коприна витаеше във въздуха, докато Дебелия Вон слизаше по тясното стълбище. Малките му крака пристъпваха живо. Шепа от хората му го следваха. Сега звуците на битката идваха от съвсем близо — бърз трясък на пушечни изстрели, прекъсван от глух тътен, който караше цялата палуба да трепери. Изразът му бе решителен, движенията — забързани. Времето беше против него.
В подножието на стъпалата зави надясно. Там отпред, на двайсет чи по-нататък, коридорът беше блокиран от импровизирана бариера, пазена от неговите хора. Вон И-сун я приближи тичешком, махна на стражите да се дръпнат, качи се отгоре й, тупна от другата страна и забърза, без да чака хората си. По-нататък по коридора, в една голяма стая вляво беше установил временния си щаб. Влезе вътре, отправи се направо към масата в средата и разбута скупчените наоколо й хора. Погледна нарисуваната на ръка карта на средището на Обединени бамбуци, огледа разположението на ярко оцветените квадрати върху шестоъгълната решетка и само с един поглед оцени положението.
Леман го беше разцепил на две толкова чисто, сякаш бе забил брадва в пън. На запад нещата изглеждаха особено отчайващи. Там войските му бяха обкръжени, отрязани и врагът имаше сериозно числено превъзходство сега, след като пет от неговите тон бяха минали на страната на Леман. Тук, на североизток, положението не беше чак толкова зле, но си оставаше въпрос на време. След като веднъж Леман се разправеше със силите на Вон на запад, щеше да се обърне насам и последната битка щеше да започне.
— Какво ново? — огледа се той.
— Ето какво пристигна, господарю — един от хората му се поклони ниско и му подаде запечатано писмо. — Дойде от север преди десет минути. От територията на Червената бригада.
Вон И-сун се разсмя и нетърпеливо разкъса плика. Надеждата отново се бе надигнала в него. Най-накрая Юн Юе-хуи идваше! Най-накрая! Но писмото не беше от Юн Мъртвеца. Беше от Ли Пай Шун, новия бос на Во Ши Во, който го поздравяваше и го уверяваше в своето приятелство и лоялност.
Смачка писмото и го хвърли. Заля го вълна на огорчение. Боговете се подиграваха с него. Даваха му надежда и после я смазваха. Защото Ли Пай Шун вече беше мъртъв, а Во Ши Во — унищожени. А единственият му приятел и съюзник, Юн Юе-хуи, все още си седеше на задника там, у дома, без да прави нищо.